Безусловно

Безусловно

Беше 20.00 часа на октомврийския вторник, когато се качвах в колата. Отивах на танци – чудесен финал на всеки работен ден. Някой почука на стъклото, стресната погледнах -съседът. Говори нещо и ми подава лист хартия.
„Една жена – казва- ви търсеше. Беше много възрастна едва ходеше, водеше я друга жена. Каза да и се обадите“
Много изненадана погледнах листчето, имаше телефон под него с разкривен почерк:
“ баба Раче. Обадете се. Моля ви!“
Обърнах се да попитам за подробности съседа, но той си беше тръгнал.
Баба Раче, по описанието и по почерка веднага разбрах, че това е нашата стара детегледачка, която не съм чувала поне от 8 години. В случаите, когато се сещах за нея си мислех, че вече сигурно е много стара…. и толкова.
В моята глава това беше взаимоотношение, което е свършило работата си и вече не съществува.
Типичната безцеремонност на големия град, на която се научих в годините общуване с различни хора. „Пито – платено“ са казали.
Но дали е така за всички?
Дали някой някъде не те заобичва с цялото си сърце, докато ти правиш бизнес с него?
Научих се да затварям емоцията, сърцето си, чувствата. Така е някак по – безболезнено, по – неангажиращо. Това виждах, това копирах, така вървях напред. Така беше по – лесно. Няма мисли, няма чувства, няма ангажимент – типичния консуматор.
Отвориш се – боли, затвориш се – не стига до теб, не боли. Докато правим това, някой остава на пътя на миналото, някой забравяме някъде в пространството. Мислех си, безвъзвратно.
Този вторник…отвори в мен забравено усещане – някой те обича безусловно. Когато човек намери баланса, онези, които го чакат ще напомнят за себе си.
Баба Раче се появи в средата на моите 20 години, когато се наложи да заживея в големия град с двете си деца на 3 и 5 години. Попаднах в зона на огромен дискомфорт, с хора, които бързаха, нямаха време, не си помагаха и бяха, някак, много заети със себе си. Идвайки от съвсем друга среда, освен невъзможност да се справя, стоеше и емоционалния шок. Работех по 6 дни в седмицата по 9 часа, съпругът пътуваше често и освен на един двама приятели, не можех да разчитам на никой друг.
Баба Раче беше възрастна дама от улицата на която работех. В пенсионна възраст се беше заела да гледа деца – обичаше децата. Бързо направихме връзката и тя веднага ми направи оферта, че ще гледа две, за цената на едно. Толкова имах нужда от тази оферта тогава.
Изведнъж, децата ни се оказаха с баба /защото тя държеше да я наричат така/ с малка къщичка в центъра и безопасен двор, в който играеха с часове, докато свърша работа. Баба Раче им мажеше филии, водеше ги на люлки, лежаха по леглата и гледаха детски, тичаха по двора…. изобщо тя им даде комфорта, от който имаха нужда всички деца. Истински тъгуваше за тях, когато не ги водех по – дълго време и често се обаждаше, когато те поотраснаха и имах много по – малко нужда от нейните услуги.
Смених телефони, не мислех вече за нея. Тя някак си беше си свършила работата.
До този вторник, когато разбрах, че тази жена изпитва истинска мъка по липсата на връзка с нас. Помолила съседката си, с градския транспорт да я придружи до другия край на града, разчитайки на късмета да сме си у дома, за да ни види. Не можеше да ходи и беше вече много стара, но това не пречи, когато човек има нужда от контакт, който му е носел радост.
Стана ми едновременно гузно и много мило.
Някой някъде ни обича, без да знаем. Някой ни пази в сърцето си без да натрапва това. Когато говоря за любов – имам предвид точно това – безусловна, чиста и дълбока.
Беше късно и реших, че ще се обадя на другия ден. В мен се блъскаха мисли и чувства от всякакъв характер – дали не е много болна, да не би това да е по – скоро тежка среща, дали няма нужда от нещо?
На следващата сутрин, отново изключих, денят ме грабна.
По обяд се сетих, взех телефона, отсреща се вдигна веднага:
– Баба Раче?
– Ах, кой си ти бе, защо не се сещам?
– Аз съм, Диляна.
Усетих вълнението, смях:
– Ах каква хубава изненада, къде сте вие, аз идвах преди две седмици. Помислих, че няма да ми се обадите. Мисля ви толкова често…. Децата вече са големи…. Не съм ви виждала от 8 години… елате да ви видя…
– Да, всичко е различно, децата много се зарадваха, като чуха че си идвала. Ще дойдем. В петък, надвечер.
– Да ,да надвечер, да се приготвя, нали гости ще посрещам. Ах, че хубава изненада.Чакам ви , да знаете. Гости ще посрещам.
– Да, до петък, много се радвам, че те чух.

Напомни ми за последния разговор, с едната ми баба /Бог да я просити/, който проведохме седмици преди да почине:
– Ало, бабо, позна ли кой ти се обажада.
– Смях и радост, как няма да те позная. Диляна
Не я видях жива след този разговор. Но си запазих спомена и чувството – че някой някъде ни обича безусловно. Ние често не се сещаме за него, защото той не ни ангажира с личността си, с проблемите си, с претенциите си.
Той просто ни обича и може само да се радва, когато ни чуе.

 

С благодарности към Баба Раче

Диляна Колева

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *