Блог

Всички публикации в този Блог са авторски.

 

Страхът иска сигурност.
Смелостта е адаптивна.

Страхът има очаквания.

Смелостта следва потока на живота.

Страхът е изпълнен със задължения.
Смелостта уважава избора.

Страхът не уважава нищо, включително себе си.
Смелостта почива върху уважението.

Страхът съжалява, всичко и себе си.
Смелостта е безжалостна, но състрадателна.

Страхът избягва отговорността.
Смелостта е напълно отговорна.

Страхът не може да бъде мил.
Смелостта винаги е мила............ Смелостта може да обича, страхът не може.

 

 

До сега не съм чула или прочела някой да е променил живота си, защото гадателка му е предсказала нещо или е следвал подобен род указания. Този тип енергийни вмешателства водят до изключително статична, и неточна информация, като тя е поднесена по начин с огромно поле за интерпретация. Страхът от неизвестното вкарва хората в контакти, които вместо да помогнат, объркват и повеждат човек в нови и деградивни внушения. Там няма отговори, а се отварят още по - големи пространства за неизвестното. Вероятно това задържа внушаемите хора все по- стабилно в дълготраен такъв контакт. 
Когато става въпрос за тревожни състояния, паники и всякакъв вид неврози, най-смешното което съм чувала е, как се е стигнало до баячка или ходжа, който открил магия /не мога да не се усмихна:)/ След което тревожността става още по - голяма и вкарва човек в безкрайния кръг на предположенията. Тревогата се засилва, неврозата тържествува и това, което се случва е няколко месеца по - късно отново при специалистите. 
Колко е трудно, човек да стигне до знанието, че сам управлява живота си, че може да постигне всичко само ако промени гледната точка, тълкуването на възприятията и отношението.......... към какво??? КЪМ СЕБЕ СИ. Никой не е длъжен и е в абсолютно невъзможност да промени живота ни, ако ние не го желаем. Факт е, че мнозина се пробват, в течение на целия ни живот. И едни други - мнозина - очакват това да го направи някой друг.

 

 

 

 

 

 

 untitled1"— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни."

Хората все по- малко се чувстват отговорни за това което имат, за това което създават и за това което ползват. Създаваме партньорства и спираме да се грижим за тях, създаваме семейства и не поемаме отговорност за стабилността им, създаваме деца и не поемаме отговорност за възпитанието им, създаваме приятелства и не се влагаме в изграждането им.
Вече не се чувстваме отговорни за нищо друго освен за собствения си комфорт и желания. Всичко е толкова лесно постижимо, че сме забравили тръпката от получаването на дълго очаквана вещ, дълго мечтана цел, резултата след полагане на огромен труд.
Искам жена/мъж - получавам ги, искам деца - получавам ги, искам пари СЕГА - получавам ги. Ако не ми ги даде този и онзи ще си потърся всичко това някъде другаде и ще го получа - бързо, лесно и с екстри.
Забравихме да обичаме, забравихме да вярваме, забравихме за де се грижим. Изнесохме локуса - някой друг трябва да свърши всичко това за нас, а ние ....... просто да ползваме.
Как се живее в общество от ползватели??? Идва моментът, в който няма кой да се погрижи. Започваме да се вайкаме, да търсим виновни, или да потъваме бавно, но славно в зависимости, във фетиши, в истерични желания.
Когато имам, не се развивам, деградирам започвам да залинявам, търся комфорта под красива и не толкова красива форма. Липсата, стреса, мечтата, целта са част от развитието на личността. Те ни трябват, а сега ни трябват повече от всякога. Но с консуматорски подход към тях до никъде на стигаме.
Вече не се чувстваме отговорни дори за себе си.

https://www.youtube.com/watch?v=BgZ4ammawyI                                                                                                                                                                                                                    

 

Когато светът беше друг. Не по- хубав, просто друг. Защото ние бяхме други. Защото нищо в света не се променя, освен телата, които се движат в него. Затова няма по- смешно явление от култа към тялото, най- преходното и най- нетрайното в този свят изграден от движеща се материя. И вместо де се наслаждават на преминаването си през уникалното времепространство, в което преминават през тази Земя, хората са пощурели да пазят или мумифицират телата си и всичко, което ги обслужва. И така телата заминават, къщите се рушат, дрехите се късат, а пътешествието им на Земята остава абсолютно неползотворно. Нека днес спрем да се взираме в себе си и да се огледаме, за да видим къде се намираме. 

 

 

 

 Из авторския роман935463_4814191639362_1362260014_n "Пътешествие в психичния свят през ролите на Егото"

 1. СЪБУЖДАНЕТО 

                                   

Отварям очи. Коя съм този път? Поглеждам, до мен лежи съпругът ми. Ясно, сега съм съпругата. Какво е правилото за ролята на съпругата? Да бъде любяща....... на първо време върши работа. Обръщам се целувам го леко по бузата и ставам да правя кафе. До тук със съпругата, сега малко Аз. По пътя към кухнята се поглеждам в голямото стенно огледало в коридора –  сънена, рошава леко посмачкана 39 годишна жена. Поглеждам очите си...изморени. А 39 години никак не са много, какво ме умори? Нещо повече, в момента съм в този период от живота си, в който всичко е някак странно подредено. Сякаш Господ или всичко онова от което сме част благотворително ми е дало почивка. Защо не мога да избия от главата си популярната фраза от известна история – „Няма да е винаги така“??? Но веднага на помощ ми идват един милион теории за силата на мисълта и човешкия дух и всичко свършва. Все пак, мозъкът може да прави каквото си иска. Сега искам да съм спокойна, пък дори и с уморени очи.

Отивам бавно към кухнята и тренирам умението, което така яростно внушавам на моите тревожни клиенти – Бъди Тук и Сега, усещай аромата на кафето, полъха на сутринта, песента на птиците /в момента при мен по – скоро шума на колите/. ... Кафеварката свири, готово, ех че хубаво...

Наслаждавам се на деня през своето Аз, сега съм си аз ...  и кафето. Чува се шум от коридора, някой се събужда, двамата тийнове в съседната спалня имат ангажименти, животи, планове. И техния ден започва. Шумно. Довиждане на Аз-а влизам в ролята на майка:

  • Добро утро! Как е?
  • Как да е? – лаконичен тийн отговор.

Ама и аз какво съм се разпитала. Ролята на майка включва други реплики:

  • Има закуска, направила съм кафе.

Така е някак по – адекватно и всички са доволни. Опитвам се отново да вляза в спокойна роля на Себе си, някак ми е спокойно и уютно там, но много за кратко, винаги е много за кратко. Отново потропване – тийн №2 Същите реплики, същите действия. Някак приятно спокойно се чува потропването на прибори, и още кафе. На хоризонта изгрява и съпруга – винаги рошав, винаги със стабилен тен, спортен 42 годишен ветроходец. Без думи и отново кафе. 

Чудя се, ако това събуждане се случваше преди 100 години, каква ли динамика би имало. Със сигурност нямаше да има кафе. Денят щеше да е твърде къс, за всичко което не търпи отлагане. Защото работата с природата не търпи отлагане. Децата щяха да са вече възрастни, а не модерното тийнове, оставящо  ги в ролята на деца доста дълго време. Моите очи щяха да са много по – уморени, нямаше да има време за релакс и разходки, нито да седя хванала с две ръце чашата кафе и да гледам безумните кръгове на гларусите. Лицето ми щеше да е доста по – смачкано, а динамикана на деня ми много по – голяма и щях да съм много уморена физически, но нямаше да размишлявам толкова, че да си докарвам тревожни състояния и да анализирам реплики като  - „Няма да е винаги така“. Просто щях да го знам.

                                                                                                                                                                                                                         

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                                                                                                                                                                              8_samota_coverСтрахът е като майчината утроба - поставени сме в тясно пространство, на тъмно, не можем да разберем нищо за същността на света, но пъпната връв ни дава илюзорна сигурност, връзка с чувството за самосъхранение и фантазията, че това е най- доброто за нас. Искаме или не, хубавото е, че всичко все някога свършва, с процесът на "раждането". С вик, рев и болка сме длъжни да продължим напред. Преходите са неизбежни.

Въпросът е кога ще си позволим да отрежем пъпната връв свързваща ни със страха. Ако не знаем как и не се доверим на някой да ни помогне, може дълго да стоим вкопчени в старото и да се фокусираме върхи нищо не значещи усещания. 

Тялото е просто една опаковка, носител на голямата сила, която го движи. Когато човек се откаже да работи със силата и повярва, че опаковката е движеща, всичко се обърква.

Преходите се случват, когато животът ни сблъска с нещо, за което нямаме умения, подходяща гледна точка или емоция, с която никога не сме работили. Обикновено, тогава се ражда личността. Тялото, обаче е толкова заето да крещи, реве и вика вместо нея, че често отлага раждането на личността с години. 

 

 

 

 

 

 

 

 

love67

 

 

 

 "Обичам те, защото ми угаждаш..." Най- тежкото психологично наследство във вид на модел на поведение, което един родител може да предаде на детето си. Последствията: Консуматор, с трайни нарушения във възприятията си за чувството Любов. Чакащ някой да му купи щастие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 b3200dc60f0c37f9a0270cf99c8c9069

 

Понякога искам да кажа толкова много неща, че думите не ми стигат да го опиша. Няма чувства, няма мисли, само онова усещане за свързаност, на което му липсва телепатията. Думите толкова пречат.....Те са толкова мъничка част от огромния калейдоскоп на душата. Да опишеш усещане....невъзможно. Да опишеш чувство......твърде сиво. Да се свържеш с душата си..... уникално.Да се се свъжеш през Душата си.... най- лесното и най- труднодостижимото. Да се свържеш , .... означава да се познаеш в другия.

 

 

 

ne-moga

 Често хората като мантра повтарят "НЕ МОГА" С главни букви стои в главата им на централно място във фокуса на мислите. Те вече са се омагьосали, внушили са си слабост. Истината е, че всеки може всичко, но не иска да продължи в моментите, в които му е най - трудно, а точно там е разковничето към преминаван в ново състояние.

Арнолд Шварценегер, който е пример за това как от нищо може да стане много, само с воля и вяра, казва:

"“Последните три или четири повторения са тези, които карат мускулите да растат. Точно наличието на тази допълнителна част изпълнена с болка отличава шампиона от губещия.

Това е нещото, което липсва на повечето хора, а именно смелостта да продължат напред и да минат през болката и страданието, без значение какво ще стане.”

Следващият път каквото и да правите, направете още едно допълнително усилие, направете една стъпка повече. Да, това не е лесно!

 

 

 

 

 

 

 

 

Седя под сянката на една липа, пиейки сутрешното си кафе в неделната сутрин, насред планината.

Птиците пеят, малкото коте играе с мушици, тук - там премине някой, за никъде не бързащ.

Слънцето грейнало силно и горещо още в 7.30.
Някъде кукурига петел.
Толкова е тихо, че може да чуеш как растат цветята.
Насред тази атмосфера, незнайно защо /вероятно вреден навик, свързан с комуникацията/ решавам да погледна телефона си.
Мобилният фейсбук мига. Погледнах, кой знае какво по -интересно очаквах да видя.
Пороят от информация, който ме заля приличаше на водопад - бърз и помитащ. Силен шум, който се случва някъде там. Който не е част нито от природата, нито от естествения ход на живота.
Измислен свят, с измислени проблеми, които ние хората неуморно творим.
Създаваме материя, която ни създава усещане за липси.
После си създаваме страхове, които да преборваме.
Обясняваме си всичко със сложни думи и измислени оправдания......Поставяме удивителни и с червено в мозъка се активира ВАЖНО!
Радостта се появява в кратки мигове, които често не улавяме.
Сензорите ни са повредени, те са насочени към - желания, притежания, стремеж към безсмъртност.
Толкова сме смешни, че ако можеше да се погледнем от страни бихме се видели като комикс.

Как ли ни вижда Бог?
Дал ни невероятно мощна сила - мисълта, с която вместо да творим, повече разрушаваме. Без да си даваме сметка, че рушим не нещо друго, а самите себе си.

След това философстваме за света. Какво толкова има да се каже за света!? Той е уникален сам по себе си. Защото Е, а не защото ние сме в него.

 

 

 

Exif_JPEG

Парадоксът в днешните хора:

В свят изобилстващ от храна, умишлено стоят гладни.
В обстановка на мир, закони и граници, се страхуват постоянно за своята сигурност.
Човечество развило медицината до съвършенство, но все по – болно.
При дълголетие надминаващо и най – смелите представи на хората от преди два – три века, страхът от смъртта е номер едно сред психологичните проблеми.
Материален свят изобилстващ от предмети, а хора с илюзии за вечни липси.
„Искам“ така е смачкало „Имам“, че нещастността и апатията са завладели масата или се е изродило в стремеж за превъзходство с цената на всичко – здраве, взаимоотношения, спокойствие.
А живеенето е хубаво, не заради друго, а само защото го имаме и няма време да го пропускаме в искане.

summer-love1Ще свалите 10 години от лицето си , ако се влюбите в света и живота си. Ще свалите 10 кг от теглото си , ако заобичате себе си и Пътя във всеки смисъл. Ще увеличите 10 пъти финансите си , ако вършите с любов работата си или изберете работата с любов. Всички кремове, диети и лотарии са сигурен източник на илюзии и фантазни сънища. Залагам на будността.

c73968b7e9urn-jpg-246-179-cc-dri-1gwi3n74xea1cgn3oazКогато имаме вътрешна дълбока убеденост, че ще получим нещо, ще го получим, дори да нямаме никакви идеи как ще стане. Понякога става бързо, понякога отнема време. Забавянето не означава, че няма да го получим, а че е необходимо да сме готови, за да ни се случи. Ако нещо не се получава твърде дълго време, помислете готови ли сте да живеете това което искате, дори и то да изглежда прекрасно във фантазията.

b9965d8528urn-jpg-246-146-cc-dri-3mkqakb0wea16ktggr9

Неудовлетворените хора се чуват от далече, дори и да не искаш те влизат в пространството ти и оставят впечатление за епидемия от нещастие. Щастливите, трябва да ги срещнеш, те нямат нужда от публика.

9e293d3e31urn-jpg-246-242-cc-dri-zrq2hw96rea1ajs9zdz

 

"Вече не ми се вика,
вече не съм възмутена,
вече съм някак тиха,
...............някак удовлетворена.
Колко е лесно да зарежеш задръжките.
Да оставиш на другите страха и недомлъвките.
Да видиш слабостта си и да ти хареса.
Да спреш да обслужваш на някой интереса.
Да не гониш илюзии, да нямаш празни надежди,
да впрегнеш ресурса си и да постигаш успехи.
Нека другите вайкат се,
нека, щом им харесва.
Нека чакат възмездия,
нека чакат успеха си.
Нека чакат рицари и да живеят в приказки.
Чакайки, всички чакащи, ще дочакат успеха на другите."

 

ad0225da7durn-jpg-246-138-cc-dri-jb6f1qbxpea1bbz0nru

Когато орелът стане на 40 години, неговите нокти вече са прекалено дълги и меки и той не може да задържа плячката си. Клюнът става прекалено дълъг и извит и не му позволява да се храни. Перата на крилата и на гърдите му стават твърде гъсти и тежки и му пречат да лети.

Сега орелът е поставен пред избор: или да чака смъртта, или да започне дълъг и болезнен период на промяна, който продължава 150 дни. Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там започва силно да удря клюна си в скалата, докато той не се счупи и отлепи. Докато клюнът расте, той започва да вади ноктите си. Когато пораснат новите нокти, орелът с тяхна помощ, започва да дърпа и маха тежките пера от гърдите и крилата си.

И тогава след 5 месеца, с нов клюн, нови нокти и нови пера, той е прероден. Сега вече може да живее спокойно още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се променим, понякога този процес е придружен от болка, страх, съмнение ... Ние се отърваваме от спомени, навици и традиции от миналото ... Само освобождението от бремето на миналото ни позволява да живеем и да се насладим на настоящето и да се подготвим за бъдещето ...

5764c9df93urn-jpg-246-344-cc-dri-xhnacc7noea1ztf6bm1

 

 

Не стойте чрез мисли във фантазиите си, а влезте в действия за случването на мечтите си.

516d0eb8fburn-jpg-246-166-cc-dri-n91kv64jlea17zoxhp0"Страхливецът няма по - добро оръжие от това да мрази, да обижда, да отхвърля, да завижда, да проявява безразличие, да се присмива, да се жалва, да игнорира, да използва, да лъже, да избягва, да съди. 

С тези оръжия той издига стена, толкова дебела и здрава, между себе си и света. Отбранявайки се, той всъщност никога не разбира къде се намира. 
В царството на своя малък свят, гради кули от мечти, заблуди и ограничения. Достъпът до там е силно ограничен: "Малко са хората в моя живоТ" 
Малко са,..... фейс контролът е твърде суров. 
Страхливецът няма право на избор, има "изход" и "вход" в неговия малък свят.
Чрез входа, той вече се е закрепостил, изходът чака отворен, защото изход винаги има.
На изхода има условие - да обича, да приема, да уважава, да се радва за другия, да дава подкрепа, да бъде творец, а не нечие копие, да създава, да бъде смел, да има цел.........."

454f48cc80urn-jpg-246-201-cc-dri-1kkw6n97lea1r5ndzmt

 

 

Търсещият щастие извън себе си е дълбоко нещастен вътре в себе си.

 

36afdd89b2urn-jpg-246-328-cc-dri-nqrkru77lea1oooox46

 

Смятате ли, че костенурката или жабата са грозни? Виждате жабата и тя е красива, великолепна. Виждате костенурката и тя е красива. Всичко съществуващо е красиво - всичко. Но вие си мислите: " Пфу това е грозно", защото някой ви е втълпил, че едно е грозно, а друго - красиво, точно както са ви втълпили, че нещо е добро, а друго лошо.

Д.М.Руис

b044e49f16urn-jpg-246-184-cc-dri-p4s2p5iw5v

 

Външните негативни фактори са правилните стъпала към успеха, успееш ли да ги изкачиш , побеждаваш. Щом ги имаш, значи вече имаш посоката остава само да играеш правилно.   

f50a63ec14urn-jpg-246-164-cc-dri-ruqa2onz68

Виждали ли сте река с един бряг!?

Дори моретата имат брегове, които ги очертават. Самият океан се опира от едната страна на един континент, от другата на друг. Коренно различни и по нищо не приличащи си брегове. 
Защо ние, хората, недоволстваме от това, че "реките" на нашите взаимоотношения са с два и повече бряга?
Искаме да пренаредим природните закони и да уеднаквим хората край себе си. Искаме всички да са от нашия бряг. 
Не може!
Как ще управляваме река, ако я оставим на безкрая!?
В нашия дуалистичен свят, за нашето душевно спокойствие, ние се нуждаем от граници.
Те не трябва да са непременно добри или лоши. Не. Просто граници.

 

37a2d37d39urn-jpg-246-240-cc-dri-wk5f40c1ol

 

Човек не се ражда сам и не заживява на самотен остров. Добре е да го осъзнае по пътя на живота, за не си отиде сам с единствената спасителна лодка. 

Когато някой каже "Трудно ми е" , последното което иска да чуе е " Ти си силен ще се справиш". Когато силният човек каже "трудно ми е" това не означава, че няма да се справи, а че има нужда от малко опора, за да събере сила за следващата крачка. 

Размисъл

Ако сега ме попита някой, какво бих казала за него, всичко ще се събере в една дума "Обичам го". 

Тази дума съдържа цял един свят. Свят, в който има всичко, харесване, не харесване, смях и сълзи, радост и мъка, разочарованиe и очарование. Много скандали и много прегръдки. Много стегнати куфари и много взети решения.

Много мислени монолози, много въпроси като твоите. Много преминаващи хора, харесвани, очарователни, много съжаление, много размисъл за правилно и неправилно. 

Всичко това е водовъртеж от емоции, страсти, преживелици, падове и възходи. Без това животът нямаше да има динамика.

Какво значи "аз съм с него и няма да бъда с никого повече" ?

Та ти можеш да бъдеш с всички, не е нужно да има вечна страст, легло, влюбване и после пак тривиалнита въпроси - той за мен ли е? Любовта е в приятелството , не в страстта - тя е временна, кратка и заблуждаваща. Хубаво е като я има, тя може да се възобновява отново и отново, но има нужда и от почивка има нужда от размисъл, за да може връзката да се изкачи на следващо стъпало. Там ще видиш живота от височина, която не си владеела до сега.

 

Преди всяка буря, има затишие, след всяка буря, изгрява слънце и природата пее с ново очарование.

 

Сниши се в затишието мисли, слушай, чакай.

Преживей бурята, с цялата гръмовита шумотевица, за да можеш да посрещнеш слънцето и да го видиш по нов начин.

Това е цикъл, един от многото в човешкия живот. Ако го прекъснеш и избягаш по време на затишието, никога няма да видиш слънцето.

Винаги го има изречението, започващо с "Ами ако....... " , никой няма право да го спира. Можеш да го сътвориш с цялото богатство на фантазията си. Само не забравяй, че това е фантазия, никой не може да ти каже как продължава това изречение. 

Има една рутина, която се настанява трайно понякога и поражда водовъртеж от съмнения и много изречения започващи по горния начин. Тя може да бъде премахната,преработена, и превърната в нещо приятно, може би трябва да помислите над това.

ЦИКЪЛ 

Какво е животът без теб и без мен,
 дупка някаква празна , безлична. 
И защо да я чакам да стане грамада голяма, 
като мога да я запълня , 
просто, като бъда обична. 
Да обичаш не е трудно, 
не е сложно 
и страшно не е дори, 
то е просто, 
тъй просто, като да дишаш и мигаш за миг. 
И ако си позволиш, 
да го правиш дълбоко и бавно, 
да задържаш дъха със затворени очи, 
да оставиш полъха и слънцето, жадно да преминат през твойте коси, 
ще усетиш онази омайна прохлада, бездиханна, ефирна и млада. 
Ще те обгърне и ще забравиш за дъха, 
за слънцето, 
и за жмицата, 
за това, с което се бориш, 
с което воюваш , с което спориш. 
Ще станеш част от безкрая 
и ще усетиш омая. 
Да бъдеш тук, 
днес 
и сега, 
не е трудно. 
Да обичаш света, 
не е безумно. 
Ти Си,  
днес 
и сега 
и вовеки, 
отново,отново, отново 
докато станеш  дихание, 
сноп светлина, 
сияние.

55e7cbca23urn-jpg-246-215-cc-dri-qky18b89zn

d9aa3a0f6durn-jpg-246-295-cc-dri-54kx8v8bj6

 

Мечтите винаги се сбъдват, необходим е само точен план за достигането им. Просто "искам" не върши работа. Нужно е постоянство , много работа,  преминаване през трудностите и смело насочен поглед към крайната точка. Тогава започват да съдействат не само късмета, вярата и надеждата, а цялата вселена пренарежда действителността, за да те срещне с точните хора, в точното време, на точното място. На финала мечтата може да не е това, което някога сме начертали на черновата във фантазията си, но тя ще ни донесе удовлетворението и радостта, чрез които ще я познаем.

84db23546curn-jpg-246-161-cc-dri-w7u28e9fe3

 

Илюзията има една специфична особеност, в нея няма бъдеще, тя съществува само в настоящето. Едно основно умение е добре да се развие в живота - да умеем да разпознаваме илюзиите си в настоящето, за да си спестим разочарованията в бъдещето.

8f4ae25dd9urn-jpg-246-165-cc-dri-6c0c7qxx3t

Няма нищо по - хубаво от разсъмването след нощния хлад, от пролетта след тежката зима, от почивката след ден, в който си паднал от умора, от вкусната храна след месец гладуване, от първите постижения след месеци на безнадежност. Няма нищо по - хубаво от това да разбираш отново и отново, че ти си творец на живота си. И когато изгубиш вяра в магията на сътворяването и пред теб зейне огромната дупка на Фантазията, винаги се намира кой да ти припомни, че ти си магьосник и най - голямата магия която правиш е собственото си преживяване.