Един зимен ден

Един зимен ден

602b4f6206urn-jpg-246-174-cc-dri-vvim4owlpuЩе ти разкажа една истинска случка, над която да мислиш днес.

 Моят баща живее сам в опустяващо планинско село. Малкото останали хора са с особен манталитет и нямат навик да си помагат един на друг или да се интересуват с положителни чувства от съседите си. Сам сред тази обстановка, въпреки атмосферата на отчуждение и завист баща ми никак не се чувства самотен, просто е приел, че тези хора са такива каквито са, но той не желае да бъде като тях. Следвайки целите си той насочва цялото си внимание, усилия и ангажираност към животните, които са негова слабост. Занимава се с пчеларство и животновъдство.  Фермите му са навътре в планината на по 6-10 км от селото. Животните трябва да се хранят всеки ден и независимо от атмосферните условия той изминава пеш това разстояние 30 – 31 дена в месеца.
 В една зимна сутрин той тръгва пеш към фермите, като е наясно, че трябва да измине 6 км в преспите през гората сам.  Толкова е убеден, че ще се справи, че не предупреждава никой за тръгването си. След няколко часа успешно пристига при животните, обгрижва  ги и трябва да се върне обратно в селото. Снежната буря се засилва, започва да духа силен северен вятър, да вали силен сняг и ходенето в планината става опасно. Той няма друг избор, трябва да продължи. Изминава половината от пътя и изведнъж пропада в дупка на два метра под земята.  Познавайки пътя изключително добре, независимо от  големия сняг, баща ми е бил убеден, че се е  движил по правилната пътека. И все пак не могъл да се ориентира къде е мястото, в което пропаднал. Започнал да ходи във всички посоки, но стигал до преграда с височина 2 метра. След 2 часа ходене в различни посоки, той се уморил. Седнал да почине. Станало му топло, снегът валял и бавно го затрупвал, приспало му се, нямал желание и сила в този момент да прави каквото и да е, а и бил защитен от студения вятър и студът вече не бил така режещ. Снегът падал тихо на големи снежинки и всичко приличало на приказка – светло и уютно.  Точно когато очите му се затваряли и цялото му същество решило да поспи, нещо в него се пробудило. Той осъзнал в един миг, че това е бялата смърт – смърт от измръзване. Знаел за нея и нейните прояви и осъзнал, че ако не излезе от там ще се превърне в част от преспата завинаги, ще го намерят едва когато се стопи снега и дори да го търсят по – рано, никой няма да го открие. С неподозирана сила той станал и устремено тръгнал в посока, която незнайно защо до момента не бил проверил. Започнал да прави пътека в снежната стена и за негова радост не стигал до преграда. Това се оказал изхода. Той бил пропаднал в стар военен окоп за танкове, който е с 3 високи стени и един вход през който влиза танка. Именно този вход ( изход) не успявал да открие. Излизайки от капана с огромно облекчение потеглил към селото. Не се обърнал дори за миг назад.
 Когато го попитах как се е чувствал, той ми каза – изгубен. Не  самотен, не  отчаян, не безпомощен, просто изгубен. Не се е съмнявал и за момент, че има изход.  Затова го е намерил.
Автор: Д.Колева

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *