Как лишавайки децата си от близост ги превръщаме в тревожни млади хора.

Как лишавайки децата си от близост ги превръщаме в тревожни млади хора.

0de2e205baurn-jpg-246-318-cc-dri-s8dn5m7dmea1mf5ib1xНяма нищо вярно в старата максима, че ще разглезим децата си, ако реагираме на всеки негов плач, държим го на ръце и го оставяме да спи при нас. Ние наричаме първите 12 – 14 месеца „време за носене на бебето“. В идеалния случай през тези първи месеци бебето живее в блаженството на топлата прегръдка, успокоявано от постоянния контакт с тялото на майкта или бащата. Растейки, то ще се научи да прекъсва физическия контакт, за да изследва заобикалящия го свят, сигурно, че може да се върне в успокояващата прегръдка винаги, когато има нужда.

Представете си две високи, стройни тъмнокожи жени, които вървят по прашен път. Всяка носи на главата си голямо глинено гърне, пълно с вода. На единия си хълбок крепи огромен вързоп, а на другия – голо бебе. двете оживено обсъждат живота в селото. С грациозно движение едната майка прави нещо, което за нас е цяло изкуство. Извива тялото си наляво и навежда бебето извън пътя, където то бързо се оригва. После ловко го намества обратно на хълбока си. Тя прави всичко това, без да разлее и капка от водата, без да изтърве вързопа и без да изпусне нито една дума от разговора с приятелката си. Бебето се свива в извивката на майчината ръка и заспива доволно.
Разказ за живота в съвременното африканско село.
Гореописаната връзка между детето и майката е толкова силна, че бебето трябва само да мръдне или издаде по – особен звук, и майката знае какво му е необходимо. Разказът разкрива привързаността, каквато „съвременните“ родители трудно могат да си представят, че съществува. Но детето има нужда именно от такава близост с майката или бащата. Тази връзка между родител и дете е основата на положителното отношение на детето към себе си и към своето място в света.
Констатациите на психотерапевтката Жан Лидлоф в книгата и „Концепция на приемствеността: да дадем възможност на човешката природа да се прояви“ подчертават значението на физическата близост за развитието на детето. Описвайки преживяванията си сред племената Йекана и Санема в южноамериканските джунгли, авторката набляга на инстинкта на майките непрекъснато да носят децата си, докато започнат да пълзят, и на естествената нужда на бебетата да бъдат носени постоянно.
Тя пише:
„Бих се срамувала да призная на индианците, че там от където идвам, жените не се чувстват способни да отглеждат деца, преди да прочетат инстукциите, събрани в книга от някакаъв непознат мъж……Един поглед към милионите жени от третия свят, които са нямали „привилегията“ да бъдат научени да НЕ разбират и НЕ се доверяват на децата си, разкрива семейства, живеещи в мир, в които всяко детенад 4 години помага в къщи с желание и умение.“
Повечето от нас биха дали всичко за мир в семейството и деца, които с готовност изпълняват домашните си задължения.
Представата, че детето може да се разглези, ако удовлетворяваме естествената му нужда от близост – това, което Лидлоф нарича „да бъдеш в обятия“ – би се сторила напълно абсурдна на тези мили обитатели ан джунглата. Всъщност вярно е точно обратното. Бебето се разглезва т.е. бива наранено, ако не е  в обятията на майката, бащата или някое от по – големите деца.
Симптомите на модерното „лишаване от обятия“ са много и разнообразни, те изцяло липсват в общностите от джунглата, изследвани от Лидлоф. Тя пише:
„Може би най – често лишаването от обятия се изразява в дълбоко чувство на безпокойство, тук и сега. Човек се чувства неуравновесен, сякаш нещо липсва; изпитва смътно усещане за загуба, желание за нещо неопределено. Желанието често се свързва с предмет или събитие в обозримото бъдеще; изразено с думи, то би звучало като „Всичко би било наред само ако……“ последвано от предложениеза промяна – като притежание на нов костюм, нова кола, повишаване в службата или по – голяма заплата, смяна на работата, възможност за заминаване на почивка или завинаги, или присъствието на жена, съпруг, дете, които да обичаме,а ко още нямаме.“
Освен пристрастеността към материалните неща други симптоми на лишаването от обятия, характерни за нашето общество, са честите случаи на наркомания, самоубийства, насилие над деца, тежки престъпления и разводи.
Детето има нужда да бъде в обятията на майка си ли на баща си, докато порастне достатъчно, за да започне да изследва света с пълзене или ходене. Именно в прегръдките на родителите си то се научава да изпитва доверие към себе си ли към заобикалящият го свят. Създава си усещането, че съществуването му има смисъл, че има свое място в схемата на нещата, които ще го заобикалят през целия му живот. Тези ранни уроци определят способността му да обича и да бъде обичано, за да създава взаимоотношенияда изпълнява задълженията си в работата и да служи на обществото.
Д-р Д. Елиъм

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *