Рицарят с картонените доспехи

Рицарят с картонените доспехи

e6c8148b71urn-jpg-246-281-cc-dri-xe7n43odysТа, ето един образ – картоненият рицар.
Иначе казано, рицар – смел, силен, влиза в битки и предизвикателства, защитава хората изпаднали в слабост, борец за идеи – свои и чужди.
Но… с картонени доспехи.
По някаква много стара и забравена причина, незнайно как и защо, решил един човек да стане рицар. И тъй като не бил син на рицар, нито пък имал нещо рицарско в себе си, още по – малко знаел как да си набави доспехи, седнал и си скроил доспехи от картон. Подсилил ги с метални пластини за по – голяма здравина и блясък, сложил им метална мрежа, укрепил ги от вътре и от вън. Не му отнело много време, нали трябвало да излезе на бойното поле, където предстояло да води битките на живота си, а там, ако нямаш защита ще те промушат, ще те убият и ще те забравят. А той не искал нито да страда, нито да умира, нито да потъне в забрава. Затова, ушил си бляскавата броня, скрил се в нея за всеки случай и сигурен в защитата си бил готов за бойното поле.
Красиви и бляскави, доспехите привличали внимание, всявали респект, събуждали уважение. Той много внимателно се движел сред хората с тях, защото знаел колко са крехки и за да не ги наранят или повредят общувал от разстояние, достатъчно близо, за да  даде подкрепа и да създаде илюзия за близост и достатъчно далеч, за да не докосват доспехите му. И дума не можело да става да покаже това, което стояло под тях.
Бил толкова добър в играта си на силен и смел, че всички вярвали в това.
Само вечер, когато всичко потъвало в мрак и дълбок сън, смелият рицар уморено свалял доспехите си и потъвал в своята самота. Не че бил сам, но бил безкрайно самотен в истината си, защото само той знаел реалната стойност на лъскавите доспехи. Защото той бил бащата, майстора и пласьора на тази илюзия.
Дошло времето когато играта твърде много се преплела с реалността. Дори вечер сам с измишльотината си рицарят убеждавал себе си, че доспехите въпреки картона са истински и щом всички му вярват, защо му е на него да мисли и да се натъжава всяка вечер.
Но ето че настъпил момента за първите сериозни битки в живота му. Трябвало да се изправи лице в лице с истински рицари, да участва в бой, да умре или да победи. Да нарани или да бъде наранен. Да потъне в забрава или да изпрати в забвение някой друг. Колкото и да се мъчел да прикрие слабостта на картонената броня, ударите на истинските копия нанасяли тежки рани на тялото скрито зад картона. Никой не знаел. Той се биел храбро и побеждавал, въпреки слабостта на защитата си.
Често след двубой се прибирал с последни сили в дома си и по цели нощи лекувал раните нанесени му през деня, поправял доспехите и се подготвял за следващия ден.
След една тежка битка рицарят с картонените доспехи се прибрал у дома в много тежко състояние. Разбрал, че няма да се справи сам с тази игра и има нужда от съвет. Взел съдбовното решение – да разкрие своята тайна на любимата си.
„Тя сигурно се досеща – мислел си той –  Все пак вижда колко съсипан съм всяка вечер, ако тя знае ще ми бъде опора, ще ми помогне да изчистя раните, ще ми бъде по – леко. Ще и кажа”
Така решил рицарят в тази тежка нощ, събрал сили, поел дълбоко въздух и отишъл при любимата.
– Любима, ще ти разкрия една тайна, не мога повече да крия, имам нужда от помощ. Аз не съм силният и смел рицар за който се представям, моите доспехи са от картон.  Днес бях ранен много тежко, не мога сам да излекувам раната. Моля те, помогни ми.
Любимата му го погледнала неразбиращо.
– Но мили мой, това не е вярно, бронята ти е прекрасна, да, поочукала се е малко, но ти ще я поправиш, както всеки път и всичко ще бъде наред. Ти си силен винаги си се справял, ще успееш и тази нощ.
Рицарят останал безмълвен. Той за първи път разбрал, колко сам е в истината си. За първи път го връхлетяло усещането, че ще е много по – трудно да превърне картонените си доспехи в пепел, от колкото да лекува раните си всяка вечер. За първи път усетил в себе си невероятна слабост. Искал да изкрещи на целия свят : „Помощ, умирам”, но тези крясъци оставали само в главата му.
И така на сутринта обличайки отново своята картонена защита се запътил към бойното поле. Имало обаче една голяма разлика от този ден нататък – той знаел колко е слаб, признавайки го пред себе си от този ден имал нужда всички да го научат.
Бил твърде уморен да прокарва път на свитата си, с която се бил обградил за по – голяма сигурност и твърде наранен, за да влиза в нови битки.
Картоненият рицар бил най – обикновен човек. За разлика от другите хора, които си стояли в къщи, защото знаели, че нямат нужните доспехи, за да влизат в подобни схватки, той влизал в истински бой с измислена броня.
В този ден човекът – картонен рицар, разбрал, че нещо не е както трябва. Той не бил нито сред мирното население, нито бил истински рицар. Осъзнавайки това  се почувствал още по – слаб, защото разбрал, че неусетно е въвлякал себе си в нечии чужди амбиции, поставяйки си високи цели, бързайки да ги осъществи, за да бъде щастлив някой в свитата му. Всъщност, той проумял, че се е изгубил. Бил безкрайно изгубен в собствения си свят.
И тъй като, все пак, бил умен и интелигентен човек и със знания и умения, а не  толкова със сила печелел битките си, решил да се вслуша в старата източна мъдрост:
„ За да се намериш, първо трябва да се изгубиш”
Преценявайки, че няма как да се изгуби повече от това, решил да маха една по една частите на доспехите си, за да покаже кой е всъщност. Имайки горчивия опит с любимата си, знаел, че никой няма да му повярва, ако просто каже, че има нужда от помощ.
Първото което оставил, било копието. Заедно с него решил да остави и доскорошния си девиз : „ Атаката е най- добрата защита” . Този девиз му правел добра услуга, защото рицарите се отказвали да го атакуват, виждайки силата, с която тръгвал и „стабилната” му броня, те решавали, че няма смисъл да влизат в битка, която ще изгубят и просто си отивали. Никой дори не предполагал, че зад тази броня картонена стои един много уплашен и много слаб човек и може да бъде повален много лесно.
Зад него обаче вървяла свита от войни, заради тях  всъщност, той често влизал в битки. Тази свита всявала допълнителен респект у другите рицари. В крайна сметка, зад слаб и некадърен рицар никога не би се събрала свита.
Та загърбвайки това първо правило, той захвърлил и първата част от доспехите си.
Изумените хора от свитата му го попитали:
– Какво правиш? Как ще се биеш без копие!?
– Няма да се бия – отвърнал рицарят
– Защо тогава отиваш на бойното поле!? Не може да не се биеш.
Рицарят недоумявал, защо отива на старото бойно поле без старото си оръжие. Всъщност той не знаел, какво точно трябва да направи и направляван от свитата си, която го тикала напред с думите: “ Ти си силен, ти можеш всякак, давай ние сме зад теб.“ отново се озовал на старото място.

 Невъоръжен с желанието за нов девиз, който още не бил открил и с подкрепяща го група хора. Те всъщност нямали никакво намерение да участват със своите копия в боя, нито да му подадат копие в решаващата минута, просто следвали познатия ритъм – ти си силен, ти можеш.
И така в този ден рицарят бил тежко ранен.
Прибрали го в къщи при неговата любима, която недоумявала, какво точно се опитва да направи нейния любим.
На другият ден рицарят не успял да стане. Силите го напуснали. Тактиката му била погрешна, не можело да се отиде на старото бойно поле без оръжие. Не знаел и как да свали доспехите си, защото те били с него през целия му живот, той нямал друга защита.
Не знаел по кой път да поеме ако излезе, защото той познавал само пътя към бойното поле. Там е намерил всички, които влизали и излизали от свитата му. Всички онези, които давали заявка за борбите си , а той тръгвал пред тях мислейки си, че води свои битки.
На къде да тръгне, ако свали всичко от себе си!? Никой нямало да го познае. Нямал да има бляскавата си броня, будеща възхищение, всяваща респект и привличаща хора в свитата му, които му давах сила, увереност и хъс да влиза в битки. Бронята, която го пазеше, от какво…..!?
Стоейки затворен в къщи, съкрушен от незнанието, което го е завладяло, в пълна невъзможност да направи нещо качествено, в главата му постепенно започнала да се заражда нова мисъл, нов поглед.

„Кой нормален човек – мислел си той – ще влезе в бой с рицари с железни брони и истински копия без да е реално въоръжен. Кой нормален човек ще се защитава от желязното копие с картонена броня, кой нормален човек ще се остави да бъде нараняван десетки пъти в чужди битки!? Значи аз или съм ненормален или този човек, който стои зад картонената броня е много по – силен от всички брони, с които би могъл да се закичи, защото те реално са изгубили смисъла си. Значи този човек е объркал мястото, битката, хората, света, който си е сътворил.
Този човек, сега трябва да свали бронята и да събере смелост за най- важната битка в живота си:

ДА ПОКАЖЕ СЕБЕ СИ НА СВЕТА!
Автор: Д.Колева

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *