Стълбата /съвременна приказка/

Стълбата /съвременна приказка/

f1747df409urn-jpg-439-550-cc-dri-wj854fmbieВ едно село в планина Странджа живеят едни много нещастни хора. Това село се намира в долина до р. Велека. Те са нещастни, защото всяка седмица от завода на близкия връх се изсипват в реката токсични вещества, радиоактивни отпадъци и всякакви други боклуци, отравящи водата. Селяните нямат от къде другаде да пият вода и ползват тази от реката. Всички хора са с различни тежки заболявания, дори новородените бебета страдат от страшни болести. Но бедните жители няма какво да направят – онези със завода имат пари, власт, връзки, а те си нямат нищо, нямат сили дори прехраната си да изкарат.
Един ден, млад човек, решава да сложи край на всичко това. Той нарамва една голяма, тежка раница, взема си пушката и тръгва да дири мъст. Насочва се по стръмния склон нагоре към върха. Отначало, той е устремен и непреклонен, но с времето започва да усеща тежестта на раницата, в която е събрал всичките си добродетели. С всяка крачка склона става по- стръмен и на младежа му е все по- трудно да носи своя товар.
Близо до пътеката вижда едно малко сърненце, попаднало в бракониерски капан. Мъжът знае, че ако се спре да му помогне, няма да стигне преди залез – слънце. Но съвестта му не го оставя на мира. Накрая той решава да изхвърли състраданието и съпричастността от раницата с добродетели, така или иначе му е тажко.. Така му олекна!! Вече не се чувстваше зле, че оставя сърненцето. Сега той си мислеше, че може и някой друг да мине, той ще го освободи. Ако ли пък не, някой ще има топла вечеря.
Стига до висока скала. До нея един вълк е приклещил малко зайче. Човекът, воден от целта си, решава вместо да застреля вълка, за да спаси зайчето, да захвърли пушката си, за да може да изкатери скалата. В момента, в който започва да се катери от раницата му се изтъркулват смелостта и себеотрицанието. Изведнъж гузната съвест се успокоява, колебанието изчезва. Олеква му на раницата и душата. Той си казва:
„ Това зайче е толкова малко, все ще се шмугне в някоя дупка в скалата и ще се спаси. Няма нужда от моята помощ. „
Той с лекота изкатерва скалата.
Пред него се открива широк път нагоре, вероятно водещ до върха и, естествено, до завода. По пътя вижда един едър мъж, който бие жена си. Мисли си:
„Този въобще не уважава жена си! Не е справедливо да постъпва така с нея!”
Но в следващия момент поглежда към небето и размисля:
„ Нямам време да се спирам, слънцето почти залязва.”
Изхвърля чувството за уважение и справедливост, защото знае, че ще му олекне. И в същия момент му идва на ум:
„ Ами какво ще им се бъркам, да не съм ги събирал аз, да се оправят!”
И продължава напред с почти празна раница.
Най- после стига до вратите на завода. Но там стои охрана, а пред нея цяла опашка чакащи да влязат. Той няма време, трябва да побърза, трябва да мине!
Избутва хората и в суматохата от раницата му изхвръква търпението. Най- после стига до охраната. Те разбира се отказват да го пуснат, освен ако не е служител. Той се поколебава, замисля и накрая уверено казва, че е от новоназначените работници. Те го пускат, като го оглеждат съмнително от глава до пети. В този момент от задния джоб на раницата му се изплъзва честността.
Вътре го посрещат спретнати господа с лъскави костюми и изкуствени усмивки. Те любезно му предлагат да изпие един топъл чай на удобно кресло и да похапне вкусна храна, след което да се изкъпе и облече в хубави дрехи. Той приема без колебание, защото вече не вижда нищо нередно в това. След като се изкъпва и облича сяда на една маса да вечеря с тези ухилени костюмари. Сега той не се различава по нищо от тези на които искаше да отмъсти, освен по последното нещо останало в душата му – любовта. Когато го питат защо е дошъл, той се позамисля и казва, че е тук заради близките си, които тъй много обича. Домакините го подканят да свали мръсната, опърпана раница в замяна на ново кожено куфарче. Той се съгласява веднага. Те хвърлят раницата му в камината и тя изгаря в свистящ, тъмночервен пламък. В този момент у човека изчезва всичко човешко. Той става като хората, които е презирал – бездушна, празна обвивка,”човек”, който мисли за собствената си изгода, без добродетели, отдаден на грехове.
Когато го питат, как мисли да помогне на близките си, той вече има други мисли. Казва, че все някак ще се оправят, както винаги. Той е щастлив живеещ в разкош и охолство.

Автор: Д.Колева

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *