Месец: ноември 2015

Дишане. Лечение с дишане. Дихателни практики.

дишай

Обикновеното дишане трябва да достигне до 15 вдишвания и издишвания за минута. Като правите упражненията, ще се стремите постепенно да стигнете до едно вдишване, едно задържане и едно издишване в минута.

Правете следното упражнение:

Ръцете, свити в юмрук, поставяте на раменете. Разтваряте  бавно ръцете настрана, вдишвате дълбоко въздух, задържате го и след това спущате бавно надолу ръцете, отстрани на тялото, и бавно издишвате.

По този начин вие поемате достатъчно прана от въздуха и кръвта се раздвижва, капилярите се разширяват и кръвообращението се усилва.

Упражнение:

Ако стомахът или коремът ви боли, направете 6 упражнения по 4 пъти на ден. Като правите упражнението, турете лявата ръка на корема с дланта надолу. Върху лявата ръка турете дясната ръка, пак с дланта надолу. Като вдишвате дълбоко, трябва да усещатесвиване и разпущане на диафрагмата.

Дишайте спокойно, плавно, с определен ритъм. Правете опити да се лекувате с дишане сутрин, преди обяд и преди вечеря по 12 – 19 упражнения. Всяко вдишване, задържане и изпускане на въздуха представлява едно упражнение.

Като правите тия упражнения, умът ви трябва да бъде концентриран, диафрагмата да се вдига и спуща, да се свива и разширява.

Диафрагмата е граница между духовния и физическия свят. Една от причините на сърцебиенето, задухата и някои гръдни болести се дължи на изместването на диафрагмата от естественото й положение. Ако тя се повдигне по-високо, отколкото трябва, сърцето и дробовете не действуват правилно. Когато човек поема дълбоко въздух, дробовете се изпълват, натискат върху диафрагмата и тя заема определеното й място.

Ще дишате бавно, дълбоко, без отклонение на мисълта.

Който не е упражнен в дълбокото дишане

, нека задържа въздуха до две-три секунди и постепенно всеки ден да увеличава задържането с още една секунда. Докато стигне до 30 секунди. Ако може да задържи въздуха до 30 секунди, той ще се справи с много неразположения и болести – главоболие, гръдна болест, стомах, парализа – всичко изчезва. Лекувайте се, преди да сте се разболели. Ако човек не диша дълбоко, никакви лекарства не могат да му помогнат. Който диша правилно, дъхът и потта му миришат хубаво и кръвообращението му е правилно. От каквато и болест да страдате, търсете помощ в дълбокото дишане. Няма болест, която да не може да се лекува с дишане.

При дишането трябва да взимат участие и коремните мускули, да дават тласък, напрежение на въздуха, да го изкарват навън.

Като диша правилно, човек се обновява и освобождава както от физически, така и от психически болезнени състояния.

Упражнение:

Добре е да се поеме въздух първо с лявата ноздра, като се брои от 10-15, после да се запуши и да се задържи въздухът в дробовете около 30 – 40 секунди и след това да се издиша бавно, ритмично. Когато се поема въздух през лявата ноздра, дясната трябва да е запушена, а при задържането и двете да са запушени.

Тези упражнения са необходими за всички хора, особено за тези, които се занимават с умствен труд. Те са необходими и за здрави, и за болни.

Упражнение за дишане:

Ръцете се изнасят бавно настрани, като се поема дълбоко въздух, после се издигат нагоре, а въздухът се задържа. Ръцете зад главата, бавно спущане на ръцете надолу, като се издиша бавно.

Упражнение за дишане.

Бавно издигнете ръцете над главата и дълбоко поемете въздух. С издигане на ръцете се повдигат и очите нагоре. Задържане на въздуха известно време. Бавно сваляне на ръцете надолу, издишване и бавно сваляне на очите надолу.

Дихателно упражнение.

Двете ръце се простират настрана, хоризонтално, с отворени длани, обърнати нагоре.

  1. Вдишване –бавно се вдишва въздух и същевременно се свиват пръстите, при което палецът се поставя върху средния пръст и показалеца. През това време се мисли, че заедно с въздуха се възприема и Божията любов. Тя прониква във въздуха и във всичко, понеже Бог прониква във всичко, а Бог е любов.
  2. Задържане на въздуха -колкото се може повече време, като мислим, че усвояваме любовта, тя прониква в цялата ни природа. През време на задържането на въздуха, бавно прибираме двете ръце, които са със свити пръсти и ги поставяме до гърдите.
  3. Издишване -постепенно протягаме ръцете си встрани хоризонтално и когато съвсем ги протегнем, бавно изправяме пръстите на ръцете. През това време издишваме въздуха и мислим, че изпращаме в света светлина, която излиза от нашата любов.

Дихателно упражнение.

Вдишване – 16 единици време, задържане на въздуха – 16 единици и издишване – 32. Това ще го правите 3 пъти на ден – сутрин, обед и вечер по 6 пъти. Вдишването ще правите през лявата ноздра, ще задържате въздуха и ще издишвате през дясната ноздра. Ще продължите 2 – 3 месеца.

Дихателно упражнение, което има за цел да увеличи вашата способност да задържате въздуха. При това упражнение няма да си служите с никакви единици.

Ще вдишвате по-бавно и по-дълбоко, след това ще задържате въздуха, колкото се може по-дълго и ще издишвате, колкото се може по-бавно. Времето за задържане да се увеличава постепенно: 1 мин, 1 1/2 мин, 2 мин, 2 1/2 мин и т.н.

Когато сте нервни, разгневени нещо, направете следното упражнение:

Запушете с палеца на дясната си ръка дясната ноздра, а през лявата поемете въздух, като броите мислено до 7. След това не поемайте повече въздух и мислено бройте до 10. После запушете лявата ноздра, а през дясната изпущайте въздуха бавно, като броите до 9. Това упражнение помага за регулиране на нервната възбуда, за успокояване на мозъка или за усилване на паметта. Сутрин и преди обяд ще поемете въздух през лявата ноздра, а ще го изпускате през дясната. Вечер ще поемете въздух през дясната ноздра, а ще го изпускате през лявата. Ще правите упражнения по 21 пъти на ден; сутрин, преди обяд и вечер по 7 пъти.

Из „Книга за здравето“ Петър Дънов

Пророкът и дългите лъжици

prorok%20ilija%20%20%2055kh70%20%20%202008При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.

– Къде е раят, къде е адът? – обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.

Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най – силният не успявал да я поднесе до устата си. По – нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:

– Това е адът.

Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:

– Това е раят.

Автор: народно сказание „Търговецът и папагалът“

Смисълът на живота

ler1Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, – отговорил странникът без да забавя ход – бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, – промълвил Хинг Ши – чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.

-Надявам се, че истината му се е открила? – полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора…
-Благодаря ти за беседата! – казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
– … избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.

„Здравословна агресия“

7392„Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“

Ведическа история из „Динамика на подсъзнанието“

Мантра за обидените – ОШО

26dcf36c3b753b065bb51dba9a9b15c7Аз съм толкова важен пуяк, че не мога да позволя на някой да постъпва според същноста си ако на мен това не ми харесва.
Аз съм толкова важен пуяк, че ако някой каже или направи нещо не по начина по който очаквам – ще го накажа като му се обидя.
О, нека да види колко е важна моята обида, нека си я получи като наказание за „постъпката си”. В края на краищата аз съм много, много важен пуяк!

Аз не ценя живота си. Аз до такава степен не ценя живота си, че не ми е жал да губя безценното ми време за обиди. Аз ще се откажа от минута радост, от минута щастие, от минута палавост и ще отстъпя тази минута на моята обида. И ми е все едно, че тези чести минути преминават в часове, часовете – в дни, дните – в седмици, седмиците – в месеци, а месеците – в години. Не ми е жал да прекарам години от живота си обиден защото аз не ценя живота си.

Аз не мога да се видя отстрани. Аз до такава степен не мога да се видя отстрани, че никога не виждам намръщените си вежди, нацупените устни и тъжния си вид. Аз никога няма да видя, колко съм смешен в това състояние и никога няма да се посмея над неговата нелепост.
Никога.
В края на краищата, аз не мога да се видя отстрани.
Аз съм много раним. Аз съм до такава степен раним, че съм принуден да пазя територията си и да отговарям с обида на всеки, който я закачи. Аз ще си закача на челото табелка с надпис: „Внимание, зло куче” и нека само да опита някой да не я забележи!
Аз ще

зазидам ранимостта си с високи стени и не ми пука, че през тях не се вижда какво става навън – какво пък, нали ранимостта ми ще е в безопасност. В края на краищата, ранимостта ми е много скъпа.

Аз съм много зависим от другите.Толкова съм зависим, че няма да пропусна нито един техен поглед, нито една дума, нито един жест. Аз ще следя постоянно другите, ще оценявам всяка тяхна проява по отношение на мен и ако реша, че грешат, ще им покажа, колко са неправи! В края на краищата онези, които са около мен и до мен са длъжни да подчертават достойнствата ми, длъжни са да отразяват величието ми и не дай си боже да постъпят по друг начин. Аз ще се обидя, за да скрия колко силно съм зависим от тях – от другите.

Аз съм чужд роб. Аз съм роб на думите и постъпките на другите хора. От тях, моите стопани, зависи настроението ми, моите чувства, моето усещане за себе си. Не аз – те са отговорни за това.
Не аз – те са виновни за това, което става с мен.
Не аз –те трябва да предприемат нещо, за да ми стане по-добре.
Да, трудно ми е да бъда марионетка, но в крайна сметка, аз съм чужд роб.

Аз правя от мухата слон. Аз ще взема тази полумъртва муха от чуждия брътвеж и ще отреагирам с обида. Аз няма да напиша в дневника си колко е прекрасен този свят, аз ще опиша колко подло постъпиха с мен.
Аз няма да кажа на приятелите си, колко ги обичам, а половин вечер ще посветя на това да мисля колко силно са ме обидили.
Ще ми се наложи да влея в мухата толкова мои сили, че тя да стане слон. Защото от мухата можеш лесно да се отървеш или дори да не я забележиш, а от слона – не. Затова аз надувам мухата до размерите на слон.

Аз съм беден духом. До такава степен съм беден, че не мога да намеря в себе си и капка великодушие – за да простя, капка самоирония – за да се посмея, капка щедрост – за да не акцентирам вниманието си, капка мъдрост- за да не се докача, капка любов – за да приема.
Аз просто нямам тези капки, защото съм много ограничен и беден.

Аз съм много нещастен.Аз съм толкова нещастен, че думите и постъпките на другите хора, постоянно засягат моето нещастие. В края на краищата, аз съм много важен пуяк ,затова не ценя живота си, не се виждам отстрани и обичам да надувам от мухите слонове, аз съм много раним, зависим от мненията на другите и беден по същество. Не ми се обиждайте, а по-добре ме съжалете.

Така ли?

4b767812663b80b340af87b3a2927015_LДзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?“

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето“. Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата“. „Така ли?“ – отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?“ Той приемал формата, която настоящият момент – лош или добър – имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

Екхарт Толе, „Нова земя“.

Празната лодка

f50a63ec14urn-jpg-246-164-cc-dri-ruqa2onz68

Лин Чи разказвал:
Когато бях млад, ми харесваше да плувам на лодка. Имах малка лодка и в самота плавах по езерото, и можех с часове да стоя там.

Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква лодка плуваше по течението и се удари в моята. В мен се надигна гняв! Аз отворих очи и се канех да наругая обезпокоилият ме човек, но видях, че лодката е празна. Нямаше към кого да насоча гнева си. Нищо друго не ми оставаше освен да затворя очи и да започна да се вглеждам в гнева си. В момента ,в който го видях, аз направих първата крачка по Пътя си.

В тази тиха нощ аз се приближих до своя вътрешен център. Празната лодка стана моят учител. Оттогава ако някой се опитваше да ме обиди и в мен се надигаше гняв, аз се смеех и си казвах:

-Тази лодка също е празна.

Затварях очи и се отправях навътре в себе си.

Изборът

carЕдин стар цар бил предизвикан от своя враг на състезание на умовете, като победителят трябвало да вземе царството на победения. Врагът му спечелил правото да избира начинът на игра.

“ О, царю – извикал той – в ръката, която крия зад гърба си, държа гълъб. Птицата жива ли е или мъртва?“
Царят веднага схванал клопката. Ако кажел „жива“, връгът му просто щял да свие юмрук и да убие гълъба. Ако отговорел „мъртва“ , той просто щял да отвори ръка и да пусне гълъба на свобода.
Всички с напрежение очаквали отговора му.
Царят отвърнал:
“ Решението за нашия живот или смъртта е във вашите ръце“

Тъга и Ярост

9f9a34d1a7urn-gif-246-184-cc-dri-3hn4xttdblВ едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни, имало някога едно чудно езеро. В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото… До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.

Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата. Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза) се изкъпала на бърза ръка – и тя не знаела защо бърза толкова – и още по-бързо излязла от водата… Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила. Не забелязала обаче, че роклята не била нейната, а на Тъгата. И така облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала…
Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза – или по-точно, без да съзнава, че времето минава – излязла от езерото бавно и лениво. На брега установила, че дрехите й ги няма… Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, то е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта…
Разказват, че оттогава насам ние, хората често се срещаме с Яростта – сляпа, жестока, страховита и ядосана… Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата…
 Хорхе Букай „Приказки за размисъл“

Притча за мечтата

c5ec5210a5urn-jpg-246-163-cc-dri-ls99ytnsbea15rhty45

„Опитай…” – прошепнала Мечтата.

„Какво? Пак ли?!” – възмутил се Опитът.

„Ха…, отново, заради мен.” – ухилила се Причината.

„Не! Заради мен!” – надигнала глас Гордостта.

„Участвам!” – обявила Решителността.

„Накъде без мен?” – попитало Безумието.

„Без теб, навсякъде …” – отвърнало Спокойствието.

„А може би да отложим за утре?” – предложило Съмнението.

„Сега или никога.” – отсякла Упоритостта.

„А може би… не трябва?”  – промърморила Предпазливостта.

„Млъкни!” – гракнала Храбростта.

„Сега или никога!” – повтори Упоритостта.

„Най-важното е само да не е като вчера!” – предупредила Обидчивостта.

„Вчера няма да се повтори!” – успокоила Глупостта.

„Всичко ще бъде по друг начин!” – излъгало Предчувствието.

„Цялата тази работа ми прилича на нещо…”  – замислила се Паметта.

„Ех, вие…” – процедила през зъби Мечтата.