Категория: Тревожност

Дереализация и деперсонализация – симптоми на тревожността.

Често хората се сблъскват с усещания, които са странни за тях и не могат да получат обяснение за това какво се случва. Това води до създаване на силен стрес, произвеждащ чувството страх и една свръхфиксация в усещанията, която вместо да им даде отговори, по скоро усилва и автоматизира усещането. Едни от тези усещания са известни като дереализация и деперсонализация.

Независимо, че те се разглеждат като синдром известен като нозологична единица в МКБ10 /международната класификация на болестите/ , в болшинството от случаите дереализацията и деперсонализацията се явяват като самостоятелно състояние. Въпреки поставянето им като диагноза. Единно мнение, че може да бъде самостоятелно заболяване не е приета.

Най- често дереализацията и деперсонализацията се намират в структурата на различни психологични състояния, като например тревожните разстройства. Този тип разстройства се появяват при нарушение на адаптацията на личността при различен тип психологични травми – преживяване на силни стресови ситуации, промяна в житейския статус, сблъскване с промени, които изискват нова житейска стратегия и др. Понякога се появяват и при психични заболявания, но там те не са водещи като усещане и преживяване, затова няма да се фиксираме на тях.

Всъщност, дереализацията и деперсонализацията се явяват не синдром, а симптом, независимо, че се нарича синдром.

Деперсонализацията е усещане на отчуждаване на собствения Аз от текущата обстановка. Както е описано в учебниците, сякаш човек наблюдава текущата ситуация от страни т.е. все едно неговото собствено Аз се отделя от неговия организъм. Все едно се наблюдава отстрани.

Дереализацията е усещане за изкуственост на обкръжаващата ни среда. Отдалечаване от реалната действителност.

И двете състояния могат да имат различна степен на проявление. Например напълно здрав човек също може да изпитва състояния на деперсонализация и дереализация. Могат да се появят при ситуации, в които дадена дейност протича твърде бавно и монотонно, като слушане на дълга лекция, чакане, работа по документи и др.

Напълно възможно е да възникнат състояния при които човек изпълнява действия, при които да възникне усещане за подобни състояния.

Състоянията дереализация и деперсонализация наблюдаваме и при психоемоционални състояния с нарушение на адаптацията. Именно състоянието на изтощаване на психическите компоненти и изтощаване в психоемоционалната сфера плюс зачестило безсъние. Симптомите дереализация и деперсонализация са много неприятни като преживяване и често създават у страдащия вярването, че полудява или че нещо извънредно се случва с него. Колкото повече мисълта пада върху усещането и анализа за него, толкова повече то се усилва, заради създаващия стрес и покачване на нивото на тревожност. Чисто технически първият етап на справяне е да се промени фокуса и да се позволи на усещането да отшуми. За по – трайни резултати е необходимо да се работи психотерапевтично върху причините довели до възникването на тревожността, която в дадения случай се проявява през тези симптоми.

Най- често справянето е свързано с възвръщането на интелектуалната, емоционалната, волевата и мотивационна сфера на личността в тяхното нормално русло. През осъзнаването на собствената значимост, значимостта за другите, развиване на психологичния ресурс за достигане на перспективни житейски цели.

Автор: Диляна Колева

 

 

Цената на истината

Един човек се разхождал по уличките на провинциален град. От нямане какво друго да прави често спирал пред витрините на магазините. Като завил пред един ъгъл, изведнъж се озовал пред скромно магазинче, на чиято витрина не било изложено нищо. Мъжът доближил лице до стъклото, за да види какво продават.

Вътре не се виждало нищо друго, освен сложена на щанда малка табелка, писана на ръка, която гласяла: “ Магазин за истина“

Мъжът се изненадал. Помислил си, че това е някакъв трик, но любопитството му надделяло и влязъл да провери.

Приближил се до продавачката и попитал:

– Извинете, това действително ли е магазин за истина?

– Да, господине. Какъв вид истина търсите? Частична истина, относителна истина, статистическа или пълната истина?

Зарадвал се човекът. Да открие истината било прекрасно.

– Пълната истина! – отвърнал мъжът без колебание.

„Толкова съм уморен от фалша – помислил си той. – Не искам повече лъжи, илюзии и измами.

– Пълната, пълната истина! – повторил той.

– Добре, господине, последвайте ме.

Продавачката повела клиента към вътрешното помещение, където имало друг продавач – мъж с мрачно лице и му рекла.

– Господинът ще ви обслужи.

– Искам да купя пълната истина – заявил отново клиента.

– Добре , господине, но знаете ли каква е цената и? – попитал мъжът зад щанда.

– Не. Каква е? – отвърнал човекът по навик. Всъщност не го интересувало особено колко струва истината, защото бил готов да плати всякаква цена за нея.

– Цената е – рекъл продавачът, – че ако си тръгнете с истината, никога повече няма да намерите покой.

– Защо? – изненадал се мъжът. Той очаквал, че именно истината ще му донесе спокойствие и мир.

– Защото, приятелю, истината често е неудобна. Тя може да убива и боде, да отблъсква, да скандализира, да плаши…..Заради нея може да изгубите приятели, работа, удобства. Може да почувствате срам и вина, да се отвратите от себе си, да изгубите самоуважението и самодоволството си…

Тръпки побили мъжа. Не бил и помислял, че цената е толкова висока.

–  Извинете…-измърморил той сконфузено. Обърнал се и излязъл от магазина с наведена глава.

Почувствал се тъжен, когато, разбрал, че още не е готов за истината. Че все още има нужда от лъжи за утеха, от митове и илюзии, в които да намира покой, и от заблуди, за да не се изправи лице в лице с другите и със самия себе си.

От „Гатанки от небето“

Сладолед

Сядаме на заведение, в което предлагат сладолед. Поглеждам менюто и виждам, че предлагат сладолед със заливки/изброени около 4/. Избирам заливка с мед и орехи. Пристига симпатично около 20 годишно момиче, което не се усмихва. Веждите нарисувани, гащите скъсани, погледа рехав.
Поръчката: /поемаме инициатива , ние/
– Два пъти кола с лед и лимон.
Сервитьорката размахва празното шише от кола, което е взела от съседната маса:
– Такава кола ли?
Споглеждаме се, но друга не сме виждали и кимаме утвърдително.
Аз поръчвам сладоледа:
– Един ванилов сладолед с поливка от мед и орехи.
Сервитьорката гледа в човека до мен и казва:
– Не може.
Раздвижвам се, за да и привлека вниманието, все пак аз поръчвам. Успях! Поръчвам:
– Имате заливки /уточнявам/. Искам тази с мед и орехи, а сладоледът да е ванилов.
– Не може. Или ванилов сладолед или с мед и орехи. – и ме гледа неразбиращо.
– Кое не може? -питам- имате сладолед с поливка.
– Има топка или 200г, но не с мед и орехи.
Реших, че нещо не съм се изразила правилно и бавно повторих:
– Искам 200 грама ванилов сладолед, с поливка от мед и орехи.
– Няма така, само с мед и орехи.
Изгубих всякаква връзка с поръчката, но объркването ми беше толкова голямо, че даже не можех да се откажа. Продължих:
– Сладоледа, вътре ли е с мед и орехи? – започнах да гадая, защото виждах, че добре сложеното и иначе симпатично момиче беше в пълна невъзможност да сглоби сложно изречение с начало и край в някаква градация.
– Не, просто е мед и орехи. – усмихва се.
Отказах се. Поръчах с риск да получа нещо незнайно какво.
– Добре, донесете ми мед и орехи.
Споглеждаме се с човека до мен, без коментар, няма смисъл.
След 5 Мин.донесоха полуразтопен/не знам колко топки/ ванилов сладолед поръсен с орехи, медът не го видях, може и да е бил някъде в сладоледа, не знам, а и вече нямаше смисъл. Зачудих се, как ли това момиче ще уточни и обясни себе си в доста по-сложните житейски ситуации, които и предстоят. От практиката виждам, че грамадната част от конфликтите и недоразуменията идват от неумението за чуване и изразяване. Всеки чува само собствените гласове в главата си и говори основно през тях. Другите ги няма.
С уважение
Диляна

Влиянието на емоциите за възникване на тревожни състояния и придружаващите ги симптоми

ЕЖЕДНЕВИЕ И ЕМОЦИИ

Емоцията е в самата основа на човешкия живот. Организмът ни търси приятните емоции и се опитва да се освободи от неприятните. Механизмите за освобождаване са два: да ги избягва или да се бори с тях.

Емоцията е реакцията на организма към приятното или неприятното усещане. Ако съм свидетел на злополука, не случката поражда емоция. Тя само предизвиква стряскането, уплахата вследствие на внезапната неприспособимост на организма към действителността.  Емоционалната реакция идва след това. Организмът започва да прави усилия да отстрани неприятното обстоятелство или да се пребори с него.

Последващата емоция отеква в целия организъм. Но по – неприятното е, че емоцията може да „разболее“ и да стане основен механизъм за пораждане и поддържане на тревожно състояние. Често под „силна емоция“ се приема някакъв шок . Нищо подобно! Емоциите са афективни конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта, изтласкванията, комплексите и т.н.

Дълбоките  и продължителни негативни емоции са най- опасните.

Човек реагира на емоцията по два начина:

  • като се освободи от нея – викове, крясъци, ругатни, плач, удари, обиди, изречени на глас или на ум
  • като я преглътне – възмущение, през което „преглъщаме“ агресивността и гнева си

ЕМОЦИЯТА – ОРГАНИЧНАТА БУРЯ

Известно е, че силната емоция е съпътствана от психични и физиологични промени. Срамежливците и холериците отлично познават това състояние. Какво предизвиква най- напред емоцията в тялото?

  • анормален силен нервен приток. Обичайните невронни пътища са задръстени. Притокът се отклонява, подминава целта и излиза извън нормалните пътища. Целият организъм включително и мозъкът, е объркан. Съзнанието /мозъчната кора/ е разстроено, човек „не знае какво прави“
  • силната емоция – страх, гняв – предизвиква отделяне на адреналин. Адреналинът е съдостесняваща субстанция, отделяна от надбъбречните жлези, които са разположени в горния полюс на бъбреците и са част от ендокринната система. Всяка тежи приблизително 6 грама.
  • Отделянето на адреналина причинява следните явления в организма: повишаване на кръвната захар, повишаване свивателната способност на мускулите, обилно кръвоснабдяване на мускулите /особено в крайниците/ , намалява времетраенето на съсирването.

Тук влиза в игра един чудесен механизъм, открит от Канон. Адреналинът кара мускулите да се свиват, за да ги подготви за изпитанието което ги очаква /тъй като адреналина е боен хормон и той се отделя само когато мозъкът зададе код „ОПАСНОСТ“ , той подготвя тялото за борба или бягство/ Следователно, идва и емоцията. Вълнението / независимо с негативна или позитивна емоция е свързано/ „подкосява краката“ , но в същото време то може да даде на някои хора нечувана сила.

При злополука някои хора са способни да тичат с нетипична за тях скорост. Тогава казваме „страхът му даде криле“ или „вълнението го направи герой“. Точното обяснение е: „Вълнението произведе адреналин, в резултат на което той ще избяга или ще се пребори.“

Когато става въпрос за борба или бягство в резултат на емоция, реагира целия организъм, за да успее да отстрани неприятността. Напълно естествена реакция, която няма нищо общо с подлостта , страха или героизма. Мозъчната кора тук също може да изиграе ролята на „спирачка“ при условие , че не е объркана от вълнението.

ДА СЕ ВЪРНЕМ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Човек с право може да зададе въпроса: „А в ежедневието?“ Ами че това е ежедневието?. Изпълнено е с емоции, усещанията ,ядове, бягства, агресии, затваряне в самите нас, изтласквания…. Условностите изискват да запазим невъзмутимостта си при някои обстоятелства. Позволено ли е на мъжете да плачат? Да издават вълненията си? Съвсем не!…. „Мъжествеността“ не позволява подобни чувства! Чисто и просто ги забранява и запазва тази „слабост“  единствено за жените. Глупаво, но е така.

Ако примерно сме ядосани /емоция/ , но не сме в състояние да се бием /разтоварване/, механизмът „работи на празни обороти“. Ако изпитаме силен страх и не можем да побегнем или да нападнем , положението е аналогично. Не се получава никакво разтоварване. В такива случаи емоцията проявява вредните си ефекти.

Да си представим един мъж, който години наред крие емоциите си и поради някаква причина се преструва на равнодушен. Даваме си сметка колко опасни последици може да има прекомерното отделяне на адреналин и на кръвна захар…..

Диляна Колева

Използвани материали трудовете на Пиер Дако

 

Изгубеното родителство

Успяхме да се изгубим в морето от информация. Вече никой не знае кое е вярно и кое не. Истината е, че всичко е вярно, човек има способността да усеща истината за себе си. Имаме eдна способност, нарича се интуиция. В огромния шум, който произвеждаме, изгубихме връзката с интуицията.

Ражда се детето. Радост или тревога? Вече все повече виждам тревогата в мислите на родителите. Първо – как да родя? Този въпрос преди 10 години НЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ. Раждането се случва по един, единствен начин. Но, не и днес. Днес измислихме раждане за страхливите майки и мързеливите лекари – ще се режем. Не защото има нужда, ами, ей така за по- лесно, на лекарите, а майките…… те вярват, че е по – лесно и за тях. Тези които не са се докоснали до истинското раждане никога няма да разберат силата на онзи процес, чрез който даваш сила на собственото си дете. Лекарите подкрепят и налагат новата норма на раждане, жената изгубва връзка с инстинкта си. Преднаталните кодове, които оставяме в психиката – отхвърляне. А ние психолозите ще наблюдаваме последствията.

Детето започва да се кърми. Да кърмя или да не кърмя? Този въпрос беше обиден за всяка майка преди години. Да отнемеш или да се откажеш от кърменето е отхвърляне на детето. Това е първата и най- важна връзка, изграждаща доверието.  Още един вграден код. Лекарите, системата и всичко останало отново подкрепят процеса. Иначе ще се срути една чудесна индустрия за бебешките адаптирани млека. А те са толкова добри, че алергизират децата днес или в последствие, няма значение. Майката, казва това е нормално, защото нормата вече я няма никаква. В природата женска, която не иска да роди и да кърми детето си го обрича на смърт. Днес лекарите бързо препоръчват адаптираните млека, никой не учи майката как да стимулира кърмата, а млечните банки …… изчезнаха.  Ние поддържаме човешко същество, което израства в бавно и поетапно неосъзнато отхвърляне. А ние психолозите ще наблюдаваме последствията.

Детето прохожда. Тук някъде се появяват и бащите. Това е нормално, все пак по – рано те не могат да кърмят, могат само да обгрижат майката, въпреки, че на повечето майки вече им се иска бащите и да кърмят. Е, затова има адаптирани млека, да помогнем на майката. Литературата бълва все повече идеи как да приобщим бащата, без оглед на това детето от кога има нужда от присъствието на бащата. Той, назад във времето винаги е бил зает да осигури дом и прехрана на майката и детето и това отнема много. Днес, Той -бащата, трябва да може да гледа бебета, да сменя памперси и да прави мляко. Бавно и поетапно оттегляне на майката и вкарване на бащата в женския образ. Без време и без аналог. Майките все повече се оплакват, че майчинството им тежи /чудя се какво са си представяли/ , а бащите все по – объркани не знаят нито какво трябва да правят, нито кое е правилно, нито кое е тяхната роля. Така объркани търсят начин да се отделят, да избягат. Обвинени са, а всъщност те самите вече изгубиха мястото си в отглеждането на детето. Какво да кажем за детето – то става също толкова объркано. Между кавгите, сръдните и прехвърлянето на отговорности, двамата родители все по – малко започват да обичат и все повече да приемат и разглеждат детето като тежест и ангажимент. И то попива – отхвърлянето. А ние психолозите работим с последствията.

Детето ходи.  Едно такова говорещо, припкащо, любопитно, усмихнато.  Майката вижда в него детските си кукли и започва да удовлетворява собствената си суета. Дрехи скъпи, неудобни, ужасни за детето, но майката тържествува. Все пак, да живее суетата, практичността не ни интересува. Детето плаче, опитва се да се съблича, роптае, губи си обувките, хвърля си прекрасните шапки, изобщо…… То – детето има нужда от трикотажен гащеризон и буйки, нищо повече, но никой не се свързва с него, за да го усети. Слагат му се неудобни дрехи, води се в неудобни места, където вместо да играе на воля, трябва да пази новите дрехи, изобщо бива научавано да се чувства неудобно и това да е норма. Появило се и растящо в една среда, която е изградена не за него, то не разбира какво трябва да прави. Родителите пък стават все по – объркани, защото не разбират защо иначе така прекрасното им дете не се държи като възрастен, голям и послушен човек. Да, то трябва да порасне бързо, за да може мама и татко да се чувстват удобно. Трябва да следва всичките им претенции и да ходи където те решат, че е важно. Детето се научава да угажда, да бъде перфектно, да изпълнява, за да бъде обичано. Някои деца програмират това поведение за цял живот, други се бунтуват срещу него цял живот – страхуват се да не бъдат отхвърлени или се научават да отхвърлят заради същия този страх. А ние продължаваме да наблюдаваме последствията.

И така минават първите седем. Базата на която се развива всяка личност. Непоправимите седем. Каквото е заложено, заложено е.

Това е само един микроскопичен акцент от изгубването на усещането – родител. Свръхамбициозни, лежерни или колебливи в родителството си, наблюдаваме все повече залитане в крайностите на тези поведения. А следването на всяка крайност създава трайни изкривявания във възприемането на себе и света, в който се намираме.

Винаги има изключения и това е най- добрият коректив. Надявам се да оцелее.

Диляна Колева

 

Отлична профилактика на родителски перфекционизъм

„Ако някога ми се роди син, ще направя всичко на обратно. От третата годинка ще започна да му повтарям: Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер. Не е задължително да си юрист. Изобщо не е важно какъв ще станеш, когато праснеш. Искаш да си патоанатом? Здраве да е. Футболен коментатор? Моля. Клоун в търговския център? Отличен избор!

В своята трийсета година, той ще дойде при мен – потен плешив клоун с размазан грим и ще каже:

– Мамо, на трийсет години съм и съм клоун в търговския център. Ти такъв живот искаше за мен. Какво си мислеше, мамо, когато ми казваше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше да ми покажеш, когато вместо да ме насочиш към математиката, ме оставяше да си играя с момчетата навън!?

А аз ще кажа:

– Скъпи, но аз те следвах във всичко, не исках да те потискам. Ти не обичаше математика, обичаше да играеш с приятелите си.

А той ще каже:

-Аз не знаех до какво ще доведе това, аз бях малък, не можех да решавам, а ти, ти, провали живота ми. – и ще изтрие лицето си с мръсния ръкав.

Тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа:

-Виж сега, в света има два типа хора – едните живеят живота си, а другите търсят някой да име  виновен, че не го живеят. И ако ти не разбираш това, значи си идиот.

Той ще каже „ах“ и вероятно ще припадне. На психотерапия ще ходи около 5 години.

 

ИЛИ НЕ ТАКА.

„Когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. След третата година, ще започна да го насочвам:

-Не бъди идиот, скъпи, мисли за бъдещето, учи математика, ако не искаш цял живот да си оператор в кол център.

И в трийсетата година, той ще дойде при мен – потен оплешавяващ програмист, с дълбоки бръчки по лицето и ще каже:

-Мамо, на 30 години съм и работя в Гугъл. Работя по 20 часа на ден. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато казваше, че добрата работа ще ме направи щастлив? Какво си представяше, когато ме караше да уча математика?

А аз ще кажа:

– Скъпи, но аз исках, ти да получиш добро образование. Исках да имаш много възможности.

Той ще отвърне:

-За какво са ми тези възможности, ако съм нещастен? Виждам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо. Можех да съм на тяхното място и да съм щастлив, а ти, ти провали живота ми. – и с палци ще потърка очите си.

И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа:

-Виж сега, в света има два типа хора – едните живеят живота си, а другите през цялото време се оплакват и ако ти не разбираш това, значи си идиот.

Той ще каже „ох“ и вероятно ще припадне. На психотерапия ще ходи около 5 години.

 

ИЛИ ПЪК ПО ДРУГ НАЧИН:

„Когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. Когато стане на 3 години, ще му кажа:

-Аз не съм тук, за до ти казвам какво да правиш. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди и питай баща си, скъпи, не искам да съм отново крайна.

В своята 30та година, той ще дойде при мен, един потен, оплешавяващ режисьор, със изписано страдание и ще ми каже:

-На 30 години съм мамо, вече 30 години се опитвам да привлека твоето внимание. Посветих ти 10 филма и 5 спектакъла. Написах за тебе книга, мамо. Имам чувството, че ти е все едно, защо никога не каза какво мислиш? Защо винаги ме пращаше при баща ми?

Аз ще кажа:

– Скъпи, аз нищо не исках да решавам вместо теб. Просто те обичах скъпи, за съветите беше баща ти.

Той ще отвърне:

-За какво са ми бащините съвети, като аз исках да чуя теб , мамо? Цял живот се опитвам да привлека твоето внимание. Бях готов да дам всичко, само за да чуя мнението ти, мамо, какво мислиш за мен. Със своето мълчание, със своето отхвърляне, ти опропасти живота ми.

Тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа:

– Виж сега, в света има два типа хора, едните живеят живота си, а другите все нещо чакат и ако ти не разбираш това, значи си идиот.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. Психотерапията ще продължи около 5 години.

Този текст е добра профилактика за нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки. Отпуснете се. Колкото и да се стараем да бъдем добри майки, децата ни винаги ще има какво да разкажат на психотерапевта си.

 

 

 

 

 

Автор, Творец, Паразит или Жертва

Едно нещо научих в този живот, ако искаш да имаш нещо, стани и го сътвори. Ако искаш приятели – създай си приятели, ако искаш семейство – създай си го и се вложи в него, ако искаш работа не я търси сам я сътвори, ако искаш друга действителност разбъркай елементите и я пренареди.
Четири житейски позиции има в този живот – на автора, на твореца, на паразита и на жертвата. Ако искаш да бъдеш автор и да станеш твореца пази се много от хората избрали позицията на паразит и бягай далече от хората избрали да са жертви. Те ще те държат в своя омагьосан кръг на безвремие и апатия, ще искат да те променят, ще изискват от теб, ще бъдат жестоки спрямо желанията ти, ще свирят по тънките струни на чувството ти за дълг и вина и ще те вържат с много вериги към себе си, за да не можеш да промениш нищо в своя живот, а да останеш в плен на собственото им безумие.
Авторът е човек на новото, той има идеи, които никой друг не е сътворил. Малко са авторите в този свят, но са запомнящи се с това, че всички благоденстваме от това, което са сътворили. Трудна е тази позиция и малко свише е нужно да ти е пуснато. Авторите не познаваме лично, това са хора, които няма да се оплитат в безумни контакти и да робуват на нечии претенции. Може да ги наречем аудсайдери или единаци. Те имат нужда от своето пространство, за да могат да се свържат с авторското в човешката си природа.
Позицията на Творец е достъпна за всеки. Ако успеем да избягаме от паразитизма и жертвеността тя ще ни се отвори с цялата си прелест. Всеки от нас е заложен като Творец на този свят, но му е попречено да го разбере от масата Паразити и Жертви, които са го възпитали, че не може, че е длъжен и че трябва да се подчинява. Творчеството е акт, в който откриваме нещо ново за себе си /подчертавам за себе си, а не изначално/ и го развиваме по начин уникален и полезен за нашето лично развитие. Творец е учителката, която е открила правилния подход за своя клас, специалиста, който е открил правилното отношение към клиента, така че да му бъде най – полезен, човека с идея, която поставя на точно онова място, в което тя сработва и му дава поле за развитие.
Творец е всеки, който знае какво да вземе от света и как да го подреди, така че то да заработи по начин, който му носи удовлетворение.
И ако си представим света, като едно огромно Лего, представете си, колко възможности да променим действителността си имаме. Колко много елемента можем да надградим, да слеем, да премахнем или да добавим, само трябва да си го позволим.

автор: Диляна Колева

Безусловно

Беше 20.00 часа на октомврийския вторник, когато се качвах в колата. Отивах на танци – чудесен финал на всеки работен ден. Някой почука на стъклото, стресната погледнах -съседът. Говори нещо и ми подава лист хартия.
„Една жена – казва- ви търсеше. Беше много възрастна едва ходеше, водеше я друга жена. Каза да и се обадите“
Много изненадана погледнах листчето, имаше телефон под него с разкривен почерк:
“ баба Раче. Обадете се. Моля ви!“
Обърнах се да попитам за подробности съседа, но той си беше тръгнал.
Баба Раче, по описанието и по почерка веднага разбрах, че това е нашата стара детегледачка, която не съм чувала поне от 8 години. В случаите, когато се сещах за нея си мислех, че вече сигурно е много стара…. и толкова.
В моята глава това беше взаимоотношение, което е свършило работата си и вече не съществува.
Типичната безцеремонност на големия град, на която се научих в годините общуване с различни хора. „Пито – платено“ са казали.
Но дали е така за всички?
Дали някой някъде не те заобичва с цялото си сърце, докато ти правиш бизнес с него?
Научих се да затварям емоцията, сърцето си, чувствата. Така е някак по – безболезнено, по – неангажиращо. Това виждах, това копирах, така вървях напред. Така беше по – лесно. Няма мисли, няма чувства, няма ангажимент – типичния консуматор.
Отвориш се – боли, затвориш се – не стига до теб, не боли. Докато правим това, някой остава на пътя на миналото, някой забравяме някъде в пространството. Мислех си, безвъзвратно.
Този вторник…отвори в мен забравено усещане – някой те обича безусловно. Когато човек намери баланса, онези, които го чакат ще напомнят за себе си.
Баба Раче се появи в средата на моите 20 години, когато се наложи да заживея в големия град с двете си деца на 3 и 5 години. Попаднах в зона на огромен дискомфорт, с хора, които бързаха, нямаха време, не си помагаха и бяха, някак, много заети със себе си. Идвайки от съвсем друга среда, освен невъзможност да се справя, стоеше и емоционалния шок. Работех по 6 дни в седмицата по 9 часа, съпругът пътуваше често и освен на един двама приятели, не можех да разчитам на никой друг.
Баба Раче беше възрастна дама от улицата на която работех. В пенсионна възраст се беше заела да гледа деца – обичаше децата. Бързо направихме връзката и тя веднага ми направи оферта, че ще гледа две, за цената на едно. Толкова имах нужда от тази оферта тогава.
Изведнъж, децата ни се оказаха с баба /защото тя държеше да я наричат така/ с малка къщичка в центъра и безопасен двор, в който играеха с часове, докато свърша работа. Баба Раче им мажеше филии, водеше ги на люлки, лежаха по леглата и гледаха детски, тичаха по двора…. изобщо тя им даде комфорта, от който имаха нужда всички деца. Истински тъгуваше за тях, когато не ги водех по – дълго време и често се обаждаше, когато те поотраснаха и имах много по – малко нужда от нейните услуги.
Смених телефони, не мислех вече за нея. Тя някак си беше си свършила работата.
До този вторник, когато разбрах, че тази жена изпитва истинска мъка по липсата на връзка с нас. Помолила съседката си, с градския транспорт да я придружи до другия край на града, разчитайки на късмета да сме си у дома, за да ни види. Не можеше да ходи и беше вече много стара, но това не пречи, когато човек има нужда от контакт, който му е носел радост.
Стана ми едновременно гузно и много мило.
Някой някъде ни обича, без да знаем. Някой ни пази в сърцето си без да натрапва това. Когато говоря за любов – имам предвид точно това – безусловна, чиста и дълбока.
Беше късно и реших, че ще се обадя на другия ден. В мен се блъскаха мисли и чувства от всякакъв характер – дали не е много болна, да не би това да е по – скоро тежка среща, дали няма нужда от нещо?
На следващата сутрин, отново изключих, денят ме грабна.
По обяд се сетих, взех телефона, отсреща се вдигна веднага:
– Баба Раче?
– Ах, кой си ти бе, защо не се сещам?
– Аз съм, Диляна.
Усетих вълнението, смях:
– Ах каква хубава изненада, къде сте вие, аз идвах преди две седмици. Помислих, че няма да ми се обадите. Мисля ви толкова често…. Децата вече са големи…. Не съм ви виждала от 8 години… елате да ви видя…
– Да, всичко е различно, децата много се зарадваха, като чуха че си идвала. Ще дойдем. В петък, надвечер.
– Да ,да надвечер, да се приготвя, нали гости ще посрещам. Ах, че хубава изненада.Чакам ви , да знаете. Гости ще посрещам.
– Да, до петък, много се радвам, че те чух.

Напомни ми за последния разговор, с едната ми баба /Бог да я просити/, който проведохме седмици преди да почине:
– Ало, бабо, позна ли кой ти се обажада.
– Смях и радост, как няма да те позная. Диляна
Не я видях жива след този разговор. Но си запазих спомена и чувството – че някой някъде ни обича безусловно. Ние често не се сещаме за него, защото той не ни ангажира с личността си, с проблемите си, с претенциите си.
Той просто ни обича и може само да се радва, когато ни чуе.

 

С благодарности към Баба Раче

Диляна Колева

За гадателите и тревожността

До сега не съм чула или прочела някой да е променил живота си, защото гадателка му е предсказала нещо или е следвал подобен род указания. Този тип енергийни вмешателства водят до изключително статична, и неточна информация, като тя е поднесена по начин с огромно поле за интерпретация. Страхът от неизвестното вкарва хората в контакти, които вместо да помогнат, объркват и повеждат човек в нови и деградивни внушения. Там няма отговори, а се отварят още по – големи пространства за неизвестното. Вероятно това задържа внушаемите хора все по- стабилно в дълготраен такъв контакт. 
Когато става въпрос за тревожни състояния, паники и всякакъв вид неврози, най-смешното което съм чувала е, как се е стигнало до баячка или ходжа, който открил магия /не мога да не се усмихна:)/ След което тревожността става още по – голяма и вкарва човек в безкрайния кръг на предположенията. Тревогата се засилва, неврозата тържествува и това, което се случва е няколко месеца по – късно отново при специалистите. 
Колко е трудно, човек да стигне до знанието, че сам управлява живота си, че може да постигне всичко само ако промени гледната точка, тълкуването на възприятията и отношението………. към какво??? КЪМ СЕБЕ СИ. Никой не е длъжен и е в абсолютно невъзможност да промени живота ни, ако ние не го желаем. Факт е, че мнозина се пробват, в течение на целия ни живот. И едни други – мнозина – очакват това да го направи някой друг.

 Иначе за плацебо ефакта на внушенията всички знаем. Прави ритуал за успех и изведнъж нещата му тръгват, пък то просто му се закрепила вярата. Все пак на този принцип работят много успешно древни практики, като леене на куршум, восък и т.н. Дори аз понякога препоръчвам, като го видя човека, че му трябва просто да си види страха и някой да му го визуализира, и да му каже, че е извън него, чудесно. Метода е безпогрешен. За доста хора, това работи известно време, стига да не го превърнат в компулсия, че си губи ефекта. Не се ли закрепи вярата, обаче, нищо не сработва.

С пораженията върху вярата и мотивацията от подобен род срещи се сблъсквам непрекъснато в процеса на работата ми с клиенти. Понякога има и телесни поражения, поради физическата намеса с цел „излекуване“, която предлага подобен „оракул“. Няма сила по – голяма от тази, която носим в съзнанието си. Тя е онази, която може да ни излекува или да ни направи късметлии. Да стигнем до нея и да се научим да я ползваме е наша несъзнателна цел по време на целият ни живот. Проблемът идва от това, че болшинството от хората вярват, че някой друг може да им я даде от себе си. Това е невъзможно.

Как да опознаем себе си?

В самото начало на нашия живот, още със самото раждане, всеки от нас се появява носейки в себе си определени способности и таланти. С напредването на възрастта започва бързо да се изгубва връзката с талантите и способността да се усвояват навиците, но ако се работи усилено над себе си те могат да се развият отново.

Малкото детенце се различава от възрастния, по мнението на психолозите, в първите години то е в пълна хармония със себе си и има способността несъзнателно да усвоява определени истини за себе си и света. Тъй като в тази възраст детето е със слабо развита реч, знание и цялостен поглед  за света, то не може да формулира правилно от какво има нужда, своите мисли и емоции.

Възрастният човек, рано или късно стига до идеята да опознае себе си и да открие смисъла на своя живот.Когато човек стигне до този въпрос, по никакъв начин не можем да изключим влиянието на социалната му роля и възрастта.

Повечето хора се замислят за себе си и връщането към вътрешното си спокойствие и хармония, когато в живота им се заредят негативни събития и проблеми, стрес и депресия. Само след като осъществите контакт със себе си, ще ви се открият много житейски истини, тъй като познанието за живота и света идва чрез познанието за самите себе си.



Да погледнем себе си от страни

Като начало е важно да се вгледате в себе си, да се вслушате във вътрешния си глас, погледнете на себе си от страни.

  • Напишете всичките си слаби и силни страни, маниерите, които добре познавате и реакциите си в дадени ситуация, които са ви направили впечатление, че се повтарят.
  • Може да съставите списък на всичко, което определяте като „Себе си“ и да го сложите на място, което да е винаги пред очите ви. С него ще работите по време на процеса към себепознание.
  • След като направите това, прочетете ги и си задайте въпроса: „Бих ли общувал или дружал с такъв човек като себе си?“

Постарайте се да отговорите искренно на този въпрос не се страхувайте от себе си. Ако всичките ви отговори са отрицателни, то си струва да се замислите за промяна на някои черти от характера. Но не започвайте да се критикувате и осъждате, необходимо е разбиране и търпение. Научете се да се обичате и цените и не забравяйте за разумния егоизъм.

 

Поглед в страни

Какво е вашето обкръжение? Помните ли поговорката: „ Кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа кой си.“ В тази мъдра поговорка се крие дълбок смисъл, който ще ви помогне да разберете повече за себе си.

Внимателно анализирайте кръга от хора, с които общувате, особено внимание обърнете на тези, с които ви се налага да общувате ежедневно. Получавате ли удоволствие от общуването с тези хора или по – скоро ви ядосват? Искате ли да се откажете от това общуване или бихте искали да увеличите срещите си с тях? Помислете за живота си и за хората, които ви заобикалят. Така ли си представяхте живота си преди пет години? А как си го представяте след пет години? Възможно е да ви се наложи да преосмислите контактите с вашето обкръжение, възможно е и да се наложи да прекратите някои от контактите, които са ви неприятни. Поносимостта на негативното във вашия живот ви прави хронично уморени и депресирани, води ви до неумението да бъдете щастливи и удовлетворени.

 

Поглед навътре

Обърнете се към себе си, опитайте се да останете насаме със себе си, опитайте се да поговорите през вътрешния си диалог. Опитайте се да видите зад своите мисли и чувства, определете какво всъщност ви е нужно и какво бихте искали да промените, внимавайте да не се подведете по инерцията на мисленето, най- добре записвайте искренно, от какво се нуждаете. Бъдете максимално искренни със себе си и не престъпвайте принципите си, научете се да отказвате и да казвате „не“. Също така често помагайте на хората, особено на тези, които действително се нуждаят от вашата помощ, правете добри дела.

 

Самопознанието се състои в това, да изпитвате чувство на вътрешно спокойствие, щастие и удовлетворение от себе си и живота си.