Категория: Тревожност

Притча за родителите

8959f2c9b1urn-jpg-246-144-cc-dri-naw7sw0kmea1pdwsltmУчителка помолила децата да напишат съчинение за това, какво биха искали Бог да направи за тях.
Вечерта, когато проверявала работите, тя се натъкнала на едно съчинение, което много я разстроило.
В този момент влязъл нейният мъж и я видял да плаче.
-Какво се е случило? – попитал той.
-Чети! – отговорила тя и му подала съчинението на едно момченце.
“Господи, днес ще те помоля за нещо странно: Превърни ме в телевизор!
Искам да заема неговото място. Искам да живея, както живее телевизорът в нашия дом.
Искам да имам важно място и да събирам семейството около себе си.
Искам да ме слушат, без да ме прекъсват и да задават въпроси, докато говоря.
Искам да бъда център на внимание. Искам да ги занимавам така, както ги занимава телевизорът.
Искам да бъда в компанията на татко, когато той се прибира вкъщи, даже и да е изморен.
Искам мама вместо това, да ме игнорира, да идва при мен, когато се чувства самотна и тъжна.
Искам поне понякога моите родители да оставят всичко настрани и да прекарат малко време с мен.
Боже, не искам толкова много…
Искам само да живея, както живее всеки телевизор!”
-Кошмар! Бедното дете! – възкликнал мъжът. – Що за родители са това?!
-Това е съчинението на нашия син…

Орел и кокошка

eaa9af65eeurn-jpg-246-247-cc-dri-9gaaga73xea1bm5byxvСлучило се така, че яйцето на орела попаднало в курника заедно с яйцата, които били положени да мъти кокошката. След известно време заедно с пиленцата на бял свят се измътило и малко орле.

Минало време и орлето се оперило, едновременно с това у него се появило необяснимо желание да лети.
Отишло то при майката – кокошка и я попитало:
– Как мога да се науча да летя?
Кокошката никога не беше мислила за това как да лети и не си представяше как го правят другите.
Но тя се почувства засрамена от това, че не може да научи пиленцето си да лети.
Страхувайки се да се признае за непълноценна, тя отговорила:
– Ти си още малък за да полетиш. Изчакай, когато дойде времето аз ще те науча.
Минали дни, месеци, години………. Младият орел започнал да подозира, че майка му изобщо не знае как да лети.
На самостоятелен полет той така и не се решил. Тъй като безумното му желание да лети било в противоречие с благодарността и уважението към птицата, която го е отгледала.

Стълбата /съвременна приказка/

f1747df409urn-jpg-439-550-cc-dri-wj854fmbieВ едно село в планина Странджа живеят едни много нещастни хора. Това село се намира в долина до р. Велека. Те са нещастни, защото всяка седмица от завода на близкия връх се изсипват в реката токсични вещества, радиоактивни отпадъци и всякакви други боклуци, отравящи водата. Селяните нямат от къде другаде да пият вода и ползват тази от реката. Всички хора са с различни тежки заболявания, дори новородените бебета страдат от страшни болести. Но бедните жители няма какво да направят – онези със завода имат пари, власт, връзки, а те си нямат нищо, нямат сили дори прехраната си да изкарат.
Един ден, млад човек, решава да сложи край на всичко това. Той нарамва една голяма, тежка раница, взема си пушката и тръгва да дири мъст. Насочва се по стръмния склон нагоре към върха. Отначало, той е устремен и непреклонен, но с времето започва да усеща тежестта на раницата, в която е събрал всичките си добродетели. С всяка крачка склона става по- стръмен и на младежа му е все по- трудно да носи своя товар.
Близо до пътеката вижда едно малко сърненце, попаднало в бракониерски капан. Мъжът знае, че ако се спре да му помогне, няма да стигне преди залез – слънце. Но съвестта му не го оставя на мира. Накрая той решава да изхвърли състраданието и съпричастността от раницата с добродетели, така или иначе му е тажко.. Така му олекна!! Вече не се чувстваше зле, че оставя сърненцето. Сега той си мислеше, че може и някой друг да мине, той ще го освободи. Ако ли пък не, някой ще има топла вечеря.
Стига до висока скала. До нея един вълк е приклещил малко зайче. Човекът, воден от целта си, решава вместо да застреля вълка, за да спаси зайчето, да захвърли пушката си, за да може да изкатери скалата. В момента, в който започва да се катери от раницата му се изтъркулват смелостта и себеотрицанието. Изведнъж гузната съвест се успокоява, колебанието изчезва. Олеква му на раницата и душата. Той си казва:
„ Това зайче е толкова малко, все ще се шмугне в някоя дупка в скалата и ще се спаси. Няма нужда от моята помощ. „
Той с лекота изкатерва скалата.
Пред него се открива широк път нагоре, вероятно водещ до върха и, естествено, до завода. По пътя вижда един едър мъж, който бие жена си. Мисли си:
„Този въобще не уважава жена си! Не е справедливо да постъпва така с нея!”
Но в следващия момент поглежда към небето и размисля:
„ Нямам време да се спирам, слънцето почти залязва.”
Изхвърля чувството за уважение и справедливост, защото знае, че ще му олекне. И в същия момент му идва на ум:
„ Ами какво ще им се бъркам, да не съм ги събирал аз, да се оправят!”
И продължава напред с почти празна раница.
Най- после стига до вратите на завода. Но там стои охрана, а пред нея цяла опашка чакащи да влязат. Той няма време, трябва да побърза, трябва да мине!
Избутва хората и в суматохата от раницата му изхвръква търпението. Най- после стига до охраната. Те разбира се отказват да го пуснат, освен ако не е служител. Той се поколебава, замисля и накрая уверено казва, че е от новоназначените работници. Те го пускат, като го оглеждат съмнително от глава до пети. В този момент от задния джоб на раницата му се изплъзва честността.
Вътре го посрещат спретнати господа с лъскави костюми и изкуствени усмивки. Те любезно му предлагат да изпие един топъл чай на удобно кресло и да похапне вкусна храна, след което да се изкъпе и облече в хубави дрехи. Той приема без колебание, защото вече не вижда нищо нередно в това. След като се изкъпва и облича сяда на една маса да вечеря с тези ухилени костюмари. Сега той не се различава по нищо от тези на които искаше да отмъсти, освен по последното нещо останало в душата му – любовта. Когато го питат защо е дошъл, той се позамисля и казва, че е тук заради близките си, които тъй много обича. Домакините го подканят да свали мръсната, опърпана раница в замяна на ново кожено куфарче. Той се съгласява веднага. Те хвърлят раницата му в камината и тя изгаря в свистящ, тъмночервен пламък. В този момент у човека изчезва всичко човешко. Той става като хората, които е презирал – бездушна, празна обвивка,”човек”, който мисли за собствената си изгода, без добродетели, отдаден на грехове.
Когато го питат, как мисли да помогне на близките си, той вече има други мисли. Казва, че все някак ще се оправят, както винаги. Той е щастлив живеещ в разкош и охолство.

Автор: Д.Колева

Приказка за любовта

057b9f68bdurn-jpg-550-344-cc-dri-j20z8sdeu8Далеко, далеко, там, където не долитат самолети, не пристигат влакове и не доплуват кораби, има Забравена Страна. Там живеят Шумът на Отминалата Електричка, Отзвукът на Изсвирената Мелодия, Ароматът на Прецъфтелия Люляк, Вкусът на Изядения Сладолед, Усещанията за Преминала Радост и Някога Спечелена Победа.
Дните в тази страна са еднообразни и преминават примерно така: сутрин жителите се събират на терасата и говорят за това, колко хубаво е днес времето. А времето в Забравената Страна е наистина хубаво. Там никога няма нито вятър, нито дъжд, нито сняг. Там няма даже облачни и мъгливи дни. Винаги свети лениво, топло слънце, не палещо и жарко. И времето, като че ли наистина е винаги едно и също. И всяка сутрин смело може да се каже, че то е хубаво, което и правят жителите на Забравената Страна.
После жителите дълго и обилно обядват с Възпоминания, като понякога ги поливат с Леко Съжаление, от което в следобените часове се чувстват не само лениви, но и малко тъжни … (в рамките на приличието, разбира се)
И тогава те отново се събират на терасата и Шумът на Отминалата Електричка за стотен път разказва, що за електричка е било това – новичка, ярка, с измити стъкла и развиваща огромна скорост. И всички слушатели благосклонно слушат, все едно за пръв път чуват тази история. След това Отзвукът на Изсвирената Мелодия, важно съобщава какъв мастит и прославен музикант е бил човекът, изсвирил тази мелодия. И всички отново кимат и се усмихват.
Всеки жител на Забравената Страна има в запас такава мелодия.
И когато в дълбокия, мек, летен сумрак – а в Забравената Страна сумраците са винаги дълбоки, меки и летни, – завършва разказа си за чудесна порция ягодов сладолед Вкусът на Изядения Сладолед, всички жители на Забравената Страна си пожелават лека нощ, – впрочем, нощите в Забравената Страна са винаги спокойни, – и сладки сънища. Но да, и сънищата там винаги са сладки. Предвкусвайки ги, почтените жители се разотиват, доволни от себе си и един от друг, за да се срещнат отново на терасата следващата сутрин и да се порадват на това, колко хубаво е времето.
Само Любовта не живее в Забравената Страна … Навярно, ако я попитат, тя би отвърнала, че с удоволствие би си купила билет за влак, самолет или кораб и би се отправила в тази чудесна страна, където времето е винаги хубаво, а сумраците са винаги дълбоки, меки и летни …
Но такива билети няма, защото няма и влакове, кораби и самолети, отправящи се натам. И затова Любовта живее тук. Тук, където има и дъждове, и мъгли, и ветрове, и виелици, и бури. Където нощите не винаги са спокойни, а сънищата – не винаги сладки. И сумраците могат да бъдат сиви, хладни и неуютно самотни.
Но тя живее тук. Значи всеки, който ходи по улицата, на работа, в магазина, бърза, закъснява или просто броди … може да я срещне. И някой ден задължително ще я срещне! Та нали Любовта живее тук.

Един зимен ден

602b4f6206urn-jpg-246-174-cc-dri-vvim4owlpuЩе ти разкажа една истинска случка, над която да мислиш днес.

 Моят баща живее сам в опустяващо планинско село. Малкото останали хора са с особен манталитет и нямат навик да си помагат един на друг или да се интересуват с положителни чувства от съседите си. Сам сред тази обстановка, въпреки атмосферата на отчуждение и завист баща ми никак не се чувства самотен, просто е приел, че тези хора са такива каквито са, но той не желае да бъде като тях. Следвайки целите си той насочва цялото си внимание, усилия и ангажираност към животните, които са негова слабост. Занимава се с пчеларство и животновъдство.  Фермите му са навътре в планината на по 6-10 км от селото. Животните трябва да се хранят всеки ден и независимо от атмосферните условия той изминава пеш това разстояние 30 – 31 дена в месеца.
 В една зимна сутрин той тръгва пеш към фермите, като е наясно, че трябва да измине 6 км в преспите през гората сам.  Толкова е убеден, че ще се справи, че не предупреждава никой за тръгването си. След няколко часа успешно пристига при животните, обгрижва  ги и трябва да се върне обратно в селото. Снежната буря се засилва, започва да духа силен северен вятър, да вали силен сняг и ходенето в планината става опасно. Той няма друг избор, трябва да продължи. Изминава половината от пътя и изведнъж пропада в дупка на два метра под земята.  Познавайки пътя изключително добре, независимо от  големия сняг, баща ми е бил убеден, че се е  движил по правилната пътека. И все пак не могъл да се ориентира къде е мястото, в което пропаднал. Започнал да ходи във всички посоки, но стигал до преграда с височина 2 метра. След 2 часа ходене в различни посоки, той се уморил. Седнал да почине. Станало му топло, снегът валял и бавно го затрупвал, приспало му се, нямал желание и сила в този момент да прави каквото и да е, а и бил защитен от студения вятър и студът вече не бил така режещ. Снегът падал тихо на големи снежинки и всичко приличало на приказка – светло и уютно.  Точно когато очите му се затваряли и цялото му същество решило да поспи, нещо в него се пробудило. Той осъзнал в един миг, че това е бялата смърт – смърт от измръзване. Знаел за нея и нейните прояви и осъзнал, че ако не излезе от там ще се превърне в част от преспата завинаги, ще го намерят едва когато се стопи снега и дори да го търсят по – рано, никой няма да го открие. С неподозирана сила той станал и устремено тръгнал в посока, която незнайно защо до момента не бил проверил. Започнал да прави пътека в снежната стена и за негова радост не стигал до преграда. Това се оказал изхода. Той бил пропаднал в стар военен окоп за танкове, който е с 3 високи стени и един вход през който влиза танка. Именно този вход ( изход) не успявал да открие. Излизайки от капана с огромно облекчение потеглил към селото. Не се обърнал дори за миг назад.
 Когато го попитах как се е чувствал, той ми каза – изгубен. Не  самотен, не  отчаян, не безпомощен, просто изгубен. Не се е съмнявал и за момент, че има изход.  Затова го е намерил.
Автор: Д.Колева

Рицарят с картонените доспехи

e6c8148b71urn-jpg-246-281-cc-dri-xe7n43odysТа, ето един образ – картоненият рицар.
Иначе казано, рицар – смел, силен, влиза в битки и предизвикателства, защитава хората изпаднали в слабост, борец за идеи – свои и чужди.
Но… с картонени доспехи.
По някаква много стара и забравена причина, незнайно как и защо, решил един човек да стане рицар. И тъй като не бил син на рицар, нито пък имал нещо рицарско в себе си, още по – малко знаел как да си набави доспехи, седнал и си скроил доспехи от картон. Подсилил ги с метални пластини за по – голяма здравина и блясък, сложил им метална мрежа, укрепил ги от вътре и от вън. Не му отнело много време, нали трябвало да излезе на бойното поле, където предстояло да води битките на живота си, а там, ако нямаш защита ще те промушат, ще те убият и ще те забравят. А той не искал нито да страда, нито да умира, нито да потъне в забрава. Затова, ушил си бляскавата броня, скрил се в нея за всеки случай и сигурен в защитата си бил готов за бойното поле.
Красиви и бляскави, доспехите привличали внимание, всявали респект, събуждали уважение. Той много внимателно се движел сред хората с тях, защото знаел колко са крехки и за да не ги наранят или повредят общувал от разстояние, достатъчно близо, за да  даде подкрепа и да създаде илюзия за близост и достатъчно далеч, за да не докосват доспехите му. И дума не можело да става да покаже това, което стояло под тях.
Бил толкова добър в играта си на силен и смел, че всички вярвали в това.
Само вечер, когато всичко потъвало в мрак и дълбок сън, смелият рицар уморено свалял доспехите си и потъвал в своята самота. Не че бил сам, но бил безкрайно самотен в истината си, защото само той знаел реалната стойност на лъскавите доспехи. Защото той бил бащата, майстора и пласьора на тази илюзия.
Дошло времето когато играта твърде много се преплела с реалността. Дори вечер сам с измишльотината си рицарят убеждавал себе си, че доспехите въпреки картона са истински и щом всички му вярват, защо му е на него да мисли и да се натъжава всяка вечер.
Но ето че настъпил момента за първите сериозни битки в живота му. Трябвало да се изправи лице в лице с истински рицари, да участва в бой, да умре или да победи. Да нарани или да бъде наранен. Да потъне в забрава или да изпрати в забвение някой друг. Колкото и да се мъчел да прикрие слабостта на картонената броня, ударите на истинските копия нанасяли тежки рани на тялото скрито зад картона. Никой не знаел. Той се биел храбро и побеждавал, въпреки слабостта на защитата си.
Често след двубой се прибирал с последни сили в дома си и по цели нощи лекувал раните нанесени му през деня, поправял доспехите и се подготвял за следващия ден.
След една тежка битка рицарят с картонените доспехи се прибрал у дома в много тежко състояние. Разбрал, че няма да се справи сам с тази игра и има нужда от съвет. Взел съдбовното решение – да разкрие своята тайна на любимата си.
„Тя сигурно се досеща – мислел си той –  Все пак вижда колко съсипан съм всяка вечер, ако тя знае ще ми бъде опора, ще ми помогне да изчистя раните, ще ми бъде по – леко. Ще и кажа”
Така решил рицарят в тази тежка нощ, събрал сили, поел дълбоко въздух и отишъл при любимата.
– Любима, ще ти разкрия една тайна, не мога повече да крия, имам нужда от помощ. Аз не съм силният и смел рицар за който се представям, моите доспехи са от картон.  Днес бях ранен много тежко, не мога сам да излекувам раната. Моля те, помогни ми.
Любимата му го погледнала неразбиращо.
– Но мили мой, това не е вярно, бронята ти е прекрасна, да, поочукала се е малко, но ти ще я поправиш, както всеки път и всичко ще бъде наред. Ти си силен винаги си се справял, ще успееш и тази нощ.
Рицарят останал безмълвен. Той за първи път разбрал, колко сам е в истината си. За първи път го връхлетяло усещането, че ще е много по – трудно да превърне картонените си доспехи в пепел, от колкото да лекува раните си всяка вечер. За първи път усетил в себе си невероятна слабост. Искал да изкрещи на целия свят : „Помощ, умирам”, но тези крясъци оставали само в главата му.
И така на сутринта обличайки отново своята картонена защита се запътил към бойното поле. Имало обаче една голяма разлика от този ден нататък – той знаел колко е слаб, признавайки го пред себе си от този ден имал нужда всички да го научат.
Бил твърде уморен да прокарва път на свитата си, с която се бил обградил за по – голяма сигурност и твърде наранен, за да влиза в нови битки.
Картоненият рицар бил най – обикновен човек. За разлика от другите хора, които си стояли в къщи, защото знаели, че нямат нужните доспехи, за да влизат в подобни схватки, той влизал в истински бой с измислена броня.
В този ден човекът – картонен рицар, разбрал, че нещо не е както трябва. Той не бил нито сред мирното население, нито бил истински рицар. Осъзнавайки това  се почувствал още по – слаб, защото разбрал, че неусетно е въвлякал себе си в нечии чужди амбиции, поставяйки си високи цели, бързайки да ги осъществи, за да бъде щастлив някой в свитата му. Всъщност, той проумял, че се е изгубил. Бил безкрайно изгубен в собствения си свят.
И тъй като, все пак, бил умен и интелигентен човек и със знания и умения, а не  толкова със сила печелел битките си, решил да се вслуша в старата източна мъдрост:
„ За да се намериш, първо трябва да се изгубиш”
Преценявайки, че няма как да се изгуби повече от това, решил да маха една по една частите на доспехите си, за да покаже кой е всъщност. Имайки горчивия опит с любимата си, знаел, че никой няма да му повярва, ако просто каже, че има нужда от помощ.
Първото което оставил, било копието. Заедно с него решил да остави и доскорошния си девиз : „ Атаката е най- добрата защита” . Този девиз му правел добра услуга, защото рицарите се отказвали да го атакуват, виждайки силата, с която тръгвал и „стабилната” му броня, те решавали, че няма смисъл да влизат в битка, която ще изгубят и просто си отивали. Никой дори не предполагал, че зад тази броня картонена стои един много уплашен и много слаб човек и може да бъде повален много лесно.
Зад него обаче вървяла свита от войни, заради тях  всъщност, той често влизал в битки. Тази свита всявала допълнителен респект у другите рицари. В крайна сметка, зад слаб и некадърен рицар никога не би се събрала свита.
Та загърбвайки това първо правило, той захвърлил и първата част от доспехите си.
Изумените хора от свитата му го попитали:
– Какво правиш? Как ще се биеш без копие!?
– Няма да се бия – отвърнал рицарят
– Защо тогава отиваш на бойното поле!? Не може да не се биеш.
Рицарят недоумявал, защо отива на старото бойно поле без старото си оръжие. Всъщност той не знаел, какво точно трябва да направи и направляван от свитата си, която го тикала напред с думите: “ Ти си силен, ти можеш всякак, давай ние сме зад теб.“ отново се озовал на старото място.

 Невъоръжен с желанието за нов девиз, който още не бил открил и с подкрепяща го група хора. Те всъщност нямали никакво намерение да участват със своите копия в боя, нито да му подадат копие в решаващата минута, просто следвали познатия ритъм – ти си силен, ти можеш.
И така в този ден рицарят бил тежко ранен.
Прибрали го в къщи при неговата любима, която недоумявала, какво точно се опитва да направи нейния любим.
На другият ден рицарят не успял да стане. Силите го напуснали. Тактиката му била погрешна, не можело да се отиде на старото бойно поле без оръжие. Не знаел и как да свали доспехите си, защото те били с него през целия му живот, той нямал друга защита.
Не знаел по кой път да поеме ако излезе, защото той познавал само пътя към бойното поле. Там е намерил всички, които влизали и излизали от свитата му. Всички онези, които давали заявка за борбите си , а той тръгвал пред тях мислейки си, че води свои битки.
На къде да тръгне, ако свали всичко от себе си!? Никой нямало да го познае. Нямал да има бляскавата си броня, будеща възхищение, всяваща респект и привличаща хора в свитата му, които му давах сила, увереност и хъс да влиза в битки. Бронята, която го пазеше, от какво…..!?
Стоейки затворен в къщи, съкрушен от незнанието, което го е завладяло, в пълна невъзможност да направи нещо качествено, в главата му постепенно започнала да се заражда нова мисъл, нов поглед.

„Кой нормален човек – мислел си той – ще влезе в бой с рицари с железни брони и истински копия без да е реално въоръжен. Кой нормален човек ще се защитава от желязното копие с картонена броня, кой нормален човек ще се остави да бъде нараняван десетки пъти в чужди битки!? Значи аз или съм ненормален или този човек, който стои зад картонената броня е много по – силен от всички брони, с които би могъл да се закичи, защото те реално са изгубили смисъла си. Значи този човек е объркал мястото, битката, хората, света, който си е сътворил.
Този човек, сега трябва да свали бронята и да събере смелост за най- важната битка в живота си:

ДА ПОКАЖЕ СЕБЕ СИ НА СВЕТА!
Автор: Д.Колева

Цената на желанието

4a261d6643urn-jpg-246-192-cc-dri-quwnppr7cea1rommniqБял гълъб. Рядко ще срещнем чисто бял гълъб. От този вид има птици във всякакви краски, но чисто бял гълъб с червени очи е рядко срещана птица.

Бяхме деца, играехме в двора на къщата на моята приятелка, увлечени в играта не усетихме как до нас се приближи баща и с чисто бял гълъб в ръце. Заподскачахме и се втурнахме да разглеждаме птицата с така присъщото и неподражаемо детско любопитство. Птицата гледаше спокойно с аленочервените си очи, държеше високо вдигната перфектно изваяната от природата глава, белите пера бяха гладко подредени по шията и гърба. Стоеше кротко, разглеждаше ни, може би със същото любопитство, с което и ние нея. Спокойна, сякаш знаеше, че никой няма да и навреди.
След като погалихме няколко пъти с пръсти нежната птича главица, ни се прииска да я хванем, да се докоснем колкото може повече до тази прелест.
През това време бащата намери една папагалска клетка, в която реши да сложи гълъба, за да достави по – дълго време удоволствие на дъщеря си.
След като поставихме прекрасния бял гълъб в клетката, цял ден се любувахме на красотата му, наблюдавахме движенията, изследвахме всяка част от него.
Птицата беше изключително кротка, тихо стоеше, наблюдаваше ни, сякаш знаеше, че е обект на любов и внимание. Вечерта дойде неусетно, трябваше да се прибирам. С голямо неудоволствие се отделих от клетката и приятелката си, някак си тайно и завиждах, че имаше такава красива птица и че тя беше при нея.
Рано на другата сутрин с нетърпение затичах към дома на приятелката, исках да участвам в храненето и да наблюдавам как кълве зрънцата жито, с които я хранихме предния ден.
Какво беше учудването ми, когато пристигнах и видях, че белия гълъб се държи по съвсем ръзличен начин. Той обикаляше клетката бързо, сякаш търсеше изход, вече не ни гледаше и не се интересуваше от нас, благородната осанка беше изчезнала, перата бяха повдигнати, сякаш целият беше настръхнал. Сякаш гледаше, но не виждаше. Не пожела да се храни, нито да пие вода. Разтревожени с приятелката ми, не знаехме какво да правим. Попитахме баща и, а той отговори:
– Ще свикне, просто е притеснен, като минат няколко дни ще се успокои.
Оставихме гълъба да се успокоява и типично по детски се заловихме с игри, които ни доставят удоволствие и предизвикват радост, а не тревожност.
Гълъбът не се успокои.
На следващата сутрин тръгнах към приятелката ми, надявайки се, че ще можем да си поиграем с гълъба. Това което заварих, обаче, беше потресаващо. Птицата не само че не беше се успокоила, но беше станала още по – тревожна. Това вече не беше същия гълъб. Той се блъскаше в стените на клетката, белите пера вече не бяха така лъскави, в очите му имаше страх. Това беше друг гълъб. Въпреки това приятелката ми и баща и бяха твърдо убедени, че той ще свикне и че всичко това е защото е необходима време, за да разбере, че в клетката му е по – добре и по – сигурно.
Никак не бях убедена в това. Виждах, че птицата страда. Тя се бореше както може да се върне към стария си живот, в клетката вече не беше онзи горд и красив гълъб. Свободата му беше отнета, а това явно много му липсваше.
Не изчаках вечерта, прибрах се със свито сърце. Нещо в мен подсказваше, че постъпваме неправилно. Но птицата беше подарена на приятелката ми, тя можеше да реши какво да прави с нея.
Когато утрото дойде, не бързах да отида при нея. Бях изгубила желание да съм зрител на нещо, което причинява мъка на живо същество. Бавно станах, закусих, когато телефона иззвъня. Майка ми вдигна и каза, че приятелката ми иска бързо да отида у тях. Знаех, че нещо е станало с птицата.
Когато пристигнах, приятелката ми плачеше. Погледнах в клетка и това което видях за миг спря дъха ми. Гълъбът лежеше на дъното на клетката, от ъгълчето на човката му се проточваше тънка струйка кръв, която бавно попиваше в снежнобелите пера и ги оцветяваше в розово. Алено червените му очи гледаха невиждащо някъде в далечината. Сякаш искаше да види онова, което имаше само да преди 4 дена. Птицата умираше.
Никой не ни беше казал, че гълъб затворен в клетка не може да живее и се самоубива.
Не знаехме, че да обичаш едно същество трябва да му позволиш да живее в неговия свят.
Не знаехме, че гълъбите се привързват към мястото, в което са нахранени и ако го бяхме пуснали, той щеше да се връща още много пъти.
Не знаехме, че отнемайки свободата му всъщност отнемахме живота му.
Не знаехме, че това което правим е просто един егоистичен страх, да не изгубим нещо, което ни доставя удоволствие, без да се интересуваме от неговите нужди.
Не знаехме, че да обичаш, не означава да притежаваш.
Желанието за притежание струва скъпо. Цената му често е твърде висока – никога да не изживеем, това което желаем.
Автор: Д.Колева

Човекът с идеалното сърце

ef9564e9b6urn-jpg-246-184-cc-dri-6glstvgrdea1f0u3akcПътешествайки по света един старец, в една светла сутрин, влязал в малко село. Бил празничен ден и всички хора се разхождали из пазара и уличките на селището. Както вървял старецът стигнал до центъра, където видял следното: в средата застанал хубав млад мъж, а около него събрана тълпа от хора.

– Ето виждате ли? – викал младежа – Аз имам най – перфектното сърце на света. По него няма нито една драскотина, нито едно нараняване, няма гънки, няма смачкано, нито липсващо. Това е най – идеалното сърце на света.

Старецът послушал малко, приближил се, разгледал младежа, помислил и бързо си пробил път през тълпата.

– Хей, младеж – промълвил стареца – с какво се гордееш?

– Как с какво с най – идеалното сърце – отвърнал гордо младежа.

Тогава старецът бавно показал своето сърце. То било смачкано, по него имало много гънки, било перфорирано от дупки, някои дълбоки, някои запушени с парченца, които не съответствали на дупките. Сърцето му изглеждало като дрипава стара дреха.

– Виждаш ли това сърце – промълвил стареца. – Всяка гънка по него е преживяна мъка, всяка смачкана част е нещо, което съм преодолял, всяка дупка е частица от мен, която съм подарил някому в знак на любов към него, всяка кръпка и запушено парче е частица, която някой ми е дал в знак на любов към мен. Така частици от мен ходят навсякъде по света, а аз нося частици от хора, които са били важни за мен. Това сърце е живяло живот, в който е имало всичко. Какво струва твоето сърце пред моето!?

Младежът изведнъж осъзнал, колко глупаво изглежда сред тълпата с хора, които вероятно крият същите преживели живот сърца. Отишъл при стареца откъснал част от идеалното си сърце и му я дал, старецът се усмихнал откъснал част от своето и запушил първата дупка в идеалното сърце, направил първата кръпка, дал първия урок.

Младежът благодарил и поел по пътя на живота, където го очаквали още много дупки. Вече не се страхувал от тях, защото знаел, че те ще му донесат безценен опит и много приятелства.

Автор: Д.Колева