Господа, мъжката природа предполага да да завоюва дамата. Никъде в животинския свят женската не се пери и доказва, това е привилегия на мъж
каря. Женската избира, а мъжкият предлага – сигурност, обич, грижа, закрила. Вашата природа е да губите и да воювате.Няма приказка, в която принцесата да преминава от девет планини в десета, за да спечели принца. Това е задача на мъжа. Няма спящ принц или жена на кон. Има предизвикателства от Царя, с които да спечели принцесата, и……познайте, може и да му я вземат.
Това е мъжката природа, да извоюва и да пази. Женската да избере и съхрани.
Мъчно ми е, че виждам все повече принцеси в мъжко амплоа, заради което женската енергия стана агресивна.
И нека не са виновни жените, те просто останаха без избор. Единственият май е да стана принцове под една или друга форма.
Да покажат визия…с цената на всичко.
Да покажат способности за оцеляване…..въпреки всичко.
Да приемат съревнованието с другите женски…..въпреки всичко.
Hello Дами, сложете роклите, токчета и бъдете принцеси….въпреки всичко. Само така принцовете ще възмъжеят.
Няма упадък, който вече да не е бил….историята, много по- страховити времена са били на морален упадък и мизерия .
Няма катаклизми, които вече да не са преминавали, тази планета се е възраждала многократно.
Ние просто сме част от движението.
Нищо ново не се случва, което вече да не е описано в много по- страшен формат.
Индивидуалната история е част от огромна земна история и колкото по- бързо човек усети колко е повторим в преживяването си, толкова по- лесно ще продължи напред през кризите си.
ворностите, наричаме го лично пространство. Бягаме от ангажиментите, от обвързването, от отдаването. Бягаме от себе си и го наричаме път към себе си.
Толкова са малко хората, които спират, стоят в тишината и подреждат страховете си, с търпение, с обич, с респект към живота, към себе си, към времето, което им е дадено. Хората, които наричат “моето” – “наше” и го обичат.
Хората, които не се изгубват в множеството, не се крият в екстремностите, хората, които поправят счупеното, а не бързат към лъскавото ново. Радвам им се от сърце, всеки път когато се пресекат пътищата ни.
мът не чува душата и я държи в плен на страховете си, идва най- тежкото време за човека.
ни приключват. Има силна динамика в живеенето. Сякаш нещо клокочи и залива, за да отмие, да изчисти, да донесе новото. Тази година започва така и вероятно много хора усещат напрежението. И в тези моменти се смея от сърце на заглавия, които изброяват 5-6-9 причини за нещ…о си. Някакви правила и сентенции. Виждам дребнавата нужда на хората да се затворят в граници. Кутийки лесни за управление. Правила улесняващи илюзията за контрол. Заблуди. Страх да сме свидетели на промени. А той животът върви, тече, бушува, не се подчинява на правила и човешки закони. Силата е в гъвкавото сливане с промяната, пускането на страха, осъзнаването на контрола. Просто, а е трудно, толкова трудно, че затваря ресурс, скапва животи.
Когато правим нещо за другите е важно да го правим, заради свой вътрешен импулс. След направеното да и
зпитваме чувство за пълнота, завършеност и удовлетворение. Да не се обръщаме назад и да не го заглеждаме, очаквайки благодарност и признание. Само тогава даденото от нас е пълноценно дадено.
Нуждата от получаване на благодарност и признание, още по – тежко, ако го изискваме ни въвлича в черно-белите отношения, дуални, търговски, стоящи на принципа “Пито- платено”. Те тежат и често водят до неудовлетворение и усещане за празнота. С това даденото от нас губи силата и чистотата си.
осъзнавам, най- ценното, което притежаваме, а харчим така сякаш няма да има край – времето. Изгубени сме в бързане, планове и графици или в безцелно пропиляване, като мечтаем за утрешното днес. Липсва ми…..спирането, ароматите на днешния ден, слънцето, което всяка вечер залязва за винаги и всяка сутрин изгрява за последно, защото днешния ден е неповторим. И утрешните ми палачинки няма да са същите, а минзухарите ще са повехнали до следващия път. Колкото повече тиктака часовникът, толкова по- бързо се хлъзва времето. И си мисля, дали вече не съм в преразход. И всеки ден ми става все по ценен. Не можем да си купим време, не можем и да го повторим, нито да си създадем още малко. Най- големият подарък, който получаваме и който можем да подарим на хората, които обичаме. Да споделим време с тях, със себе си.
Колко често правите точно обратното на това, което мислено искате? Колко често това е заради морален принцип и колко често, заради други обстоятелства? Започнете наблюдението от дребните ежедневни неща: “Сега ми се пие кафе, но първо ще измия чиниите,…….разхожда ми се, но няма с кой и ще си остана в къщи,…..искам да си облека тази блуза, но какво ли ще си помислят….”
Колко пъти на ден се отказваме от собствените си желания, позиции, гледни точки, убеждения, в полза на чуждите?
Ако така я играем тази игра на Живот, ще сме като купен играч в чужд отбор, никога сред своите, дори и в победите. Все нещо няма да е достатъчно за пълното удовлетворение.
Няма по красива гледка от небето преди буря и дъгата появяваща се в него след нея. Чувството преди бурята е вълнение, тревога и очакване на неизвестното. След нея е спокойствието и слънцето, което изгрява, все едно нищо не се е случило. Също като житейските бури. Идват като пречистване, като вълнение, което носи нещо ново, което в никакъв случай не е по-лошо от старото. То ни поздравява с еуфорична дъга и слънце, което ВИНАГИ изгрява.
Даването е умение, на което се учим. Учим се през приятелствата си, през партньорството в семейството си, през родителството на децата си, като деца на родителите си. Ако бягаме от тези роли, бягаме от ученето. Даването не се учи в изолирана среда със самите себе си, то е колективен процес. Уловим ли се, че търсим оправдание и обяснение, за бягството от тези роли, значи сме в капана на консуматорското мислене, през което крещи нашето незаситено Его, което иска, иска и само иска, да получи, да му е комфортно, да е разбрано и да му е лесно.
Ние сме българи, конен народ, силен. Силата ни е в движението в земята. Да тропнеш та да я разтърсиш таз земя под краката си. Нашата народопсихология има друга връзка, с природния цикъл, със слънцето. Най- силната и мощна медитация на българина е танца. Хорото. Играе се в кръг, като слънцето и се вика на него, ама много се вика, всичката ти мъка да излезе. Като тропнеш хем гнева в земята да изтърсиш, хем сила да си вземеш от нея. Силен и мощен метод е това. Ако и запееш, всичко ще ти излезе. Не случайно хора сме играли, много. Тропанка, Копаница, чичовото, граувско, такава сила иска там, такава енергия… всичкия адреналин излиза и глава и корем всичко се намества. Ама към това се пристъпва със сила, с мерак, с готовност за живот.
Страхът иска сигурност.
Смелостта е адаптивна.
Страхът има очаквания.
Смелостта следва потока на живота.
Страхът е изпълнен със задължения.
Смелостта уважава избора.
Страхът не уважава нищо, включително себе си.
Смелостта почива върху уважението.
Страхът съжалява, всичко и себе си.
Смелостта е безжалостна, но състрадателна.
Страхът избягва отговорността.
Смелостта е напълно отговорна.
Страхът не може да бъде мил.
Смелостта винаги е мила………… Смелостта може да обича, страхът не може.
До сега не съм чула и
ли прочела някой да е променил живота си, защото гадателка му е предсказала нещо или е следвал подобен род указания. Този тип енергийни вмешателства водят до изключително статична, и неточна информация, като тя е поднесена по начин с огромно поле за интерпретация. Страхът от неизвестното вкарва хората в контакти, които вместо да помогнат, объркват и повеждат човек в нови и деградивни внушения. Там няма отговори, а се отварят още по – големи пространства за неизвестното. Вероятно това задържа внушаемите хора все по- стабилно в дълготраен такъв контакт.
Когато става въпрос за тревожни състояния, паники и всякакъв вид неврози, най-смешното което съм чувала е, как се е стигнало до баячка или ходжа, който открил магия /не мога да не се усмихна:)/ След което тревожността става още по – голяма и вкарва човек в безкрайния кръг на предположенията. Тревогата се засилва, неврозата тържествува и това, което се случва е няколко месеца по – късно отново при специалистите.
Колко е трудно, човек да стигне до знанието, че сам управлява живота си, че може да постигне всичко само ако промени гледната точка, тълкуването на възприятията и отношението………. към какво??? КЪМ СЕБЕ СИ. Никой не е длъжен и е в абсолютно невъзможност да промени живота ни, ако ние не го желаем. Факт е, че мнозина се пробват, в течение на целия ни живот. И едни други – мнозина – очакват това да го направи някой друг.
“— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.”
Хората все по- малко се чувстват отговорни за това което имат, за това което създават и за това което ползват. Създаваме партньорства и спираме да се грижим за тях, създаваме семейства и не поемаме отговорност за стабилността им, създаваме деца и не поемаме отговорност за възпитанието им, създаваме приятелства и не се влагаме в изграждането им.
Вече не се чувстваме отговорни за нищо друго освен за собствения си комфорт и желания. Всичко е толкова лесно постижимо, че сме забравили тръпката от получаването на дълго очаквана вещ, дълго мечтана цел, резултата след полагане на огромен труд.
Искам жена/мъж – получавам ги, искам деца – получавам ги, искам пари СЕГА – получавам ги. Ако не ми ги даде този и онзи ще си потърся всичко това някъде другаде и ще го получа – бързо, лесно и с екстри.
Забравихме да обичаме, забравихме да вярваме, забравихме за де се грижим. Изнесохме локуса – някой друг трябва да свърши всичко това за нас, а ние ……. просто да ползваме.
Как се живее в общество от ползватели??? Идва моментът, в който няма кой да се погрижи. Започваме да се вайкаме, да търсим виновни, или да потъваме бавно, но славно в зависимости, във фетиши, в истерични желания.
Когато имам, не се развивам, деградирам започвам да залинявам, търся комфорта под красива и не толкова красива форма. Липсата, стреса, мечтата, целта са част от развитието на личността. Те ни трябват, а сега ни трябват повече от всякога. Но с консуматорски подход към тях до никъде на стигаме.
Вече не се чувстваме отговорни дори за себе си.
“Пътешествие в психичния свят през ролите на Егото”1. СЪБУЖДАНЕТО
Отварям очи. Коя съм този път? Поглеждам, до мен лежи съпругът ми. Ясно, сега съм съпругата. Какво е правилото за ролята на съпругата? Да бъде любяща……. на първо време върши работа. Обръщам се целувам го леко по бузата и ставам да правя кафе. До тук със съпругата, сега малко Аз. По пътя към кухнята се поглеждам в голямото стенно огледало в коридора – сънена, рошава леко посмачкана 39 годишна жена. Поглеждам очите си…изморени. А 39 години никак не са много, какво ме умори? Нещо повече, в момента съм в този период от живота си, в който всичко е някак странно подредено. Сякаш Господ или всичко онова от което сме част благотворително ми е дало почивка. Защо не мога да избия от главата си популярната фраза от известна история – „Няма да е винаги така“??? Но веднага на помощ ми идват един милион теории за силата на мисълта и човешкия дух и всичко свършва. Все пак, мозъкът може да прави каквото си иска. Сега искам да съм спокойна, пък дори и с уморени очи.
Отивам бавно към кухнята и тренирам умението, което така яростно внушавам на моите тревожни клиенти – Бъди Тук и Сега, усещай аромата на кафето, полъха на сутринта, песента на птиците /в момента при мен по – скоро шума на колите/. … Кафеварката свири, готово, ех че хубаво…
Наслаждавам се на деня през своето Аз, сега съм си аз … и кафето. Чува се шум от коридора, някой се събужда, двамата тийнове в съседната спалня имат ангажименти, животи, планове. И техния ден започва. Шумно. Довиждане на Аз-а влизам в ролята на майка:
- Добро утро! Как е?
- Как да е? – лаконичен тийн отговор.
Ама и аз какво съм се разпитала. Ролята на майка включва други реплики:
- Има закуска, направила съм кафе.
Така е някак по – адекватно и всички са доволни. Опитвам се отново да вляза в спокойна роля на Себе си, някак ми е спокойно и уютно там, но много за кратко, винаги е много за кратко. Отново потропване – тийн №2 Същите реплики, същите действия. Някак приятно спокойно се чува потропването на прибори, и още кафе. На хоризонта изгрява и съпруга – винаги рошав, винаги със стабилен тен, спортен 42 годишен ветроходец. Без думи и отново кафе.
Чудя се, ако това събуждане се случваше преди 100 години, каква ли динамика би имало. Със сигурност нямаше да има кафе. Денят щеше да е твърде къс, за всичко което не търпи отлагане. Защото работата с природата не търпи отлагане. Децата щяха да са вече възрастни, а не модерното тийнове, оставящо ги в ролята на деца доста дълго време. Моите очи щяха да са много по – уморени, нямаше да има време за релакс и разходки, нито да седя хванала с две ръце чашата кафе и да гледам безумните кръгове на гларусите. Лицето ми щеше да е доста по – смачкано, а динамикана на деня ми много по – голяма и щях да съм много уморена физически, но нямаше да размишлявам толкова, че да си докарвам тревожни състояния и да анализирам реплики като – „Няма да е винаги така“. Просто щях да го знам.
Страхът е като майчината утроба – поставени сме в тясно пространство, на тъмно, не можем да разберем нищо за същността на света, но пъпната връв ни дава илюзорна сигурност, връзка с чувството за самосъхранение и фантазията, че това е най- доброто за нас. Искаме или не, хубавото е, че всичко все някога свършва, с процесът на “раждането”. С вик, рев и болка сме длъжни да продължим напред. Преходите са неизбежни.
Въпросът е кога ще си позволим да отрежем пъпната връв свързваща ни със страха. Ако не знаем как и не се доверим на някой да ни помогне, може дълго да стоим вкопчени в старото и да се фокусираме върхи нищо не значещи усещания.
Тялото е просто една опаковка, носител на голямата сила, която го движи. Когато човек се откаже да работи със силата и повярва, че опаковката е движеща, всичко се обърква.
Преходите се случват, когато животът ни сблъска с нещо, за което нямаме умения, подходяща гледна точка или емоция, с която никога не сме работили. Обикновено, тогава се ражда личността. Тялото, обаче е толкова заето да крещи, реве и вика вместо нея, че често отлага раждането на личността с години.
“Обичам те, защото ми угаждаш…” Най- тежкото психологично наследство във вид на модел на поведение, което един родител може да предаде на детето си. Последствията: Консуматор, с трайни нарушения във възприятията си за чувството Любов. Чакащ някой да му купи щастие.
Понякога искам да кажа толкова много неща, че думите не ми стигат да го опиша. Няма чувства, няма мисли, само онова усещане за свързаност, на което му липсва телепатията. Думите толкова пречат…..Те са толкова мъничка част от огромния калейдоскоп на душата. Да опишеш усещане….невъзможно. Да опишеш чувство……твърде сиво. Да се свържеш с душата си….. уникално.Да се се свъжеш през Душата си…. най- лесното и най- труднодостижимото. Да се свържеш , …. означава да се познаеш в другия.
Арнолд Шварценегер, който е пример за това как от нищо може да стане много, само с воля и вяра, казва:
““Последните три или четири повторения са тези, които карат мускулите да растат. Точно наличието на тази допълнителна част изпълнена с болка отличава шампиона от губещия.
Това е нещото, което липсва на повечето хора, а именно смелостта да продължат напред и да минат през болката и страданието, без значение какво ще стане.”
Следващият път каквото и да правите, направете още едно допълнително усилие, направете една стъпка повече. Да, това не е лесно!
Седя под сянката на една липа, пиейки сутрешното си кафе в неделната сутрин, насред планината.
Птиците пеят, малкото коте играе с мушици, тук – там премине някой, за никъде не бързащ.
Слънцето грейнало силно и горещо още в 7.30.
Някъде кукурига петел.
Толкова е тихо, че може да чуеш как растат цветята.
Насред тази атмосфера, незнайно защо /вероятно вреден навик, свързан с комуникацията/ решавам да погледна телефона си.
Мобилният фейсбук мига. Погледнах, кой знае какво по -интересно очаквах да видя.
Пороят от информация, който ме заля приличаше на водопад – бърз и помитащ. Силен шум, който се случва някъде там. Който не е част нито от природата, нито от естествения ход на живота.
Измислен свят, с измислени проблеми, които ние хората неуморно творим.
Създаваме материя, която ни създава усещане за липси.
После си създаваме страхове, които да преборваме.
Обясняваме си всичко със сложни думи и измислени оправдания……Поставяме удивителни и с червено в мозъка се активира ВАЖНО!
Радостта се появява в кратки мигове, които често не улавяме.
Сензорите ни са повредени, те са насочени към – желания, притежания, стремеж към безсмъртност.
Толкова сме смешни, че ако можеше да се погледнем от страни бихме се видели като комикс.
Как ли ни вижда Бог?
Дал ни невероятно мощна сила – мисълта, с която вместо да творим, повече разрушаваме. Без да си даваме сметка, че рушим не нещо друго, а самите себе си.
След това философстваме за света. Какво толкова има да се каже за света!? Той е уникален сам по себе си. Защото Е, а не защото ние сме в него.
Парадоксът в днешните хора:
В свят изобилстващ от храна, умишлено стоят гладни.
В обстановка на мир, закони и граници, се страхуват постоянно за своята сигурност.
Човечество развило медицината до съвършенство, но все по – болно.
При дълголетие надминаващо и най – смелите представи на хората от преди два – три века, страхът от смъртта е номер едно сред психологичните проблеми.
Материален свят изобилстващ от предмети, а хора с илюзии за вечни липси.
„Искам“ така е смачкало „Имам“, че нещастността и апатията са завладели масата или се е изродило в стремеж за превъзходство с цената на всичко – здраве, взаимоотношения, спокойствие.
А живеенето е хубаво, не заради друго, а само защото го имаме и няма време да го пропускаме в искане.
Ще свалите 10 години от лицето си , ако се влюбите в света и живота си. Ще свалите 10 кг от теглото си , ако заобичате себе си и Пътя във всеки смисъл. Ще увеличите 10 пъти финансите си , ако вършите с любов работата си или изберете работата с любов. Всички кремове, диети и лотарии са сигурен източник на илюзии и фантазни сънища. Залагам на будността.
Когато имаме вътрешна дълбока убеденост, че ще получим нещо, ще го получим, дори да нямаме никакви идеи как ще стане. Понякога става бързо, понякога отнема време. Забавянето не означава, че няма да го получим, а че е необходимо да сме готови, за да ни се случи. Ако нещо не се получава твърде дълго време, помислете готови ли сте да живеете това което искате, дори и то да изглежда прекрасно във фантазията.
ворностите, наричаме го лично пространство. Бягаме от ангажиментите, от обвързването, от отдаването. Бягаме от себе си и го наричаме път към себе си.
Толкова са малко хората, които спират, стоят в тишината и подреждат страховете си, с търпение, с обич, с респект към живота, към себе си, към времето, което им е дадено. Хората, които наричат “моето” – “наше” и го обичат.
Хората, които не се изгубват в множеството, не се крият в екстремностите, хората, които поправят счупеното, а не бързат към лъскавото ново. Радвам им се от сърце, всеки път когато се пресекат пътищата ни.
мът не чува душата и я държи в плен на страховете си, идва най- тежкото време за човека.
ни приключват. Има силна динамика в живеенето. Сякаш нещо клокочи и залива, за да отмие, да изчисти, да донесе новото. Тази година започва така и вероятно много хора усещат напрежението. И в тези моменти се смея от сърце на заглавия, които изброяват 5-6-9 причини за нещ…о си. Някакви правила и сентенции. Виждам дребнавата нужда на хората да се затворят в граници. Кутийки лесни за управление. Правила улесняващи илюзията за контрол. Заблуди. Страх да сме свидетели на промени. А той животът върви, тече, бушува, не се подчинява на правила и човешки закони. Силата е в гъвкавото сливане с промяната, пускането на страха, осъзнаването на контрола. Просто, а е трудно, толкова трудно, че затваря ресурс, скапва животи.
Когато правим нещо за другите е важно да го правим, заради свой вътрешен импулс. След направеното да изпитваме чувство за пълнота, завършеност и удовлетворение. Да не се обръщаме назад и да не го заглеждаме, очаквайки благодарност и признание. Само тогава даденото от нас е пълноценно дадено.
Нуждата от получаване на благодарност и признание, още по – тежко, ако го изискваме ни въвлича в черно-белите отношения, дуални, търговски, стоящи на принципа “Пито- платено”. Те тежат и често водят до неудовлетворение и усещане за празнота. С това даденото от нас губи силата и чистотата си.
осъзнавам, най- ценното, което притежаваме, а харчим така сякаш няма да има край – времето. Изгубени сме в бързане, планове и графици или в безцелно пропиляване, като мечтаем за утрешното днес. Липсва ми…..спирането, ароматите на днешния ден, слънцето, което всяка вечер залязва за винаги и всяка сутрин изгрява за последно, защото днешния ден е неповторим. И утрешните ми палачинки няма да са същите, а минзухарите ще са повехнали до следващия път. Колкото повече тиктака часовникът, толкова по- бързо се хлъзва времето. И си мисля, дали вече не съм в преразход. И всеки ден ми става все по ценен. Не можем да си купим време, не можем и да го повторим, нито да си създадем още малко. Най- големият подарък, който получаваме и който можем да подарим на хората, които обичаме. Да споделим време с тях, със себе си.
Колко често правите точно обратното на това, което мислено искате? Колко често това е заради морален принцип и колко често, заради други обстоятелства? Започнете наблюдението от дребните ежедневни неща: “Сега ми се пие кафе, но първо ще измия чиниите,…….разхожда ми се, но няма с кой и ще си остана в къщи,…..искам да си облека тази блуза, но какво ли ще си помислят….”
Колко пъти на ден се отказваме от собствените си желания, позиции, гледни точки, убеждения, в полза на чуждите?
Ако така я играем тази игра на Живот, ще сме като купен играч в чужд отбор, никога сред своите, дори и в победите. Все нещо няма да е достатъчно за пълното удовлетворение.
Няма по красива гледка от небето преди буря и дъгата появяваща се в него след нея. Чувството преди бурята е вълнение, тревога и очакване на неизвестното. След нея е спокойствието и слънцето, което изгрява, все едно нищо не се е случило. Също като житейските бури. Идват като пречистване, като вълнение, което носи нещо ново, което в никакъв случай не е по-лошо от старото. То ни поздравява с еуфорична дъга и слънце, което ВИНАГИ изгрява.
Даването е умение, на което се учим. Учим се през приятелствата си, през партньорството в семейството си, през родителството на децата си, като деца на родителите си. Ако бягаме от тези роли, бягаме от ученето. Даването не се учи в изолирана среда със самите себе си, то е колективен процес. Уловим ли се, че търсим оправдание и обяснение, за бягството от тези роли, значи сме в капана на консуматорското мислене, през което крещи нашето незаситено Его, което иска, иска и само иска, да получи, да му е комфортно, да е разбрано и да му е лесно.
Ние сме българи, конен народ, силен. Силата ни е в движението в земята. Да тропнеш та да я разтърсиш таз земя под краката си. Нашата народопсихология има друга връзка, с природния цикъл, със слънцето. Най- силната и мощна медитация на българина е танца. Хорото. Играе се в кръг, като слънцето и се вика на него, ама много се вика, всичката ти мъка да излезе. Като тропнеш хем гнева в земята да изтърсиш, хем сила да си вземеш от нея. Силен и мощен метод е това. Ако и запееш, всичко ще ти излезе. Не случайно хора сме играли, много. Тропанка, Копаница, чичовото, граувско, такава сила иска там, такава енергия… всичкия адреналин излиза и глава и корем всичко се намества. Ама към това се пристъпва със сила, с мерак, с готовност за живот.
Страхът иска сигурност.
Смелостта е адаптивна.
Страхът има очаквания.
Смелостта следва потока на живота.
Страхът е изпълнен със задължения.
Смелостта уважава избора.
Страхът не уважава нищо, включително себе си.
Смелостта почива върху уважението.
Страхът съжалява, всичко и себе си.
Смелостта е безжалостна, но състрадателна.
Страхът избягва отговорността.
Смелостта е напълно отговорна.
Страхът не може да бъде мил.
Смелостта винаги е мила………… Смелостта може да обича, страхът не може.
До сега не съм чула или прочела някой да е променил живота си, защото гадателка му е предсказала нещо или е следвал подобен род указания. Този тип енергийни вмешателства водят до изключително статична, и неточна информация, като тя е поднесена по начин с огромно поле за интерпретация. Страхът от неизвестното вкарва хората в контакти, които вместо да помогнат, объркват и повеждат човек в нови и деградивни внушения. Там няма отговори, а се отварят още по – големи пространства за неизвестното. Вероятно това задържа внушаемите хора все по- стабилно в дълготраен такъв контакт.
Когато става въпрос за тревожни състояния, паники и всякакъв вид неврози, най-смешното което съм чувала е, как се е стигнало до баячка или ходжа, който открил магия /не мога да не се усмихна:)/ След което тревожността става още по – голяма и вкарва човек в безкрайния кръг на предположенията. Тревогата се засилва, неврозата тържествува и това, което се случва е няколко месеца по – късно отново при специалистите.
Колко е трудно, човек да стигне до знанието, че сам управлява живота си, че може да постигне всичко само ако промени гледната точка, тълкуването на възприятията и отношението………. към какво??? КЪМ СЕБЕ СИ. Никой не е длъжен и е в абсолютно невъзможност да промени живота ни, ако ние не го желаем. Факт е, че мнозина се пробват, в течение на целия ни живот. И едни други – мнозина – очакват това да го направи някой друг.
“— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.”
Хората все по- малко се чувстват отговорни за това което имат, за това което създават и за това което ползват. Създаваме партньорства и спираме да се грижим за тях, създаваме семейства и не поемаме отговорност за стабилността им, създаваме деца и не поемаме отговорност за възпитанието им, създаваме приятелства и не се влагаме в изграждането им.
Вече не се чувстваме отговорни за нищо друго освен за собствения си комфорт и желания. Всичко е толкова лесно постижимо, че сме забравили тръпката от получаването на дълго очаквана вещ, дълго мечтана цел, резултата след полагане на огромен труд.
Искам жена/мъж – получавам ги, искам деца – получавам ги, искам пари СЕГА – получавам ги. Ако не ми ги даде този и онзи ще си потърся всичко това някъде другаде и ще го получа – бързо, лесно и с екстри.
Забравихме да обичаме, забравихме да вярваме, забравихме за де се грижим. Изнесохме локуса – някой друг трябва да свърши всичко това за нас, а ние ……. просто да ползваме.
Как се живее в общество от ползватели??? Идва моментът, в който няма кой да се погрижи. Започваме да се вайкаме, да търсим виновни, или да потъваме бавно, но славно в зависимости, във фетиши, в истерични желания.
Когато имам, не се развивам, деградирам започвам да залинявам, търся комфорта под красива и не толкова красива форма. Липсата, стреса, мечтата, целта са част от развитието на личността. Те ни трябват, а сега ни трябват повече от всякога. Но с консуматорски подход към тях до никъде на стигаме.
Вече не се чувстваме отговорни дори за себе си.
“Пътешествие в психичния свят през ролите на Егото”1. СЪБУЖДАНЕТО
Отварям очи. Коя съм този път? Поглеждам, до мен лежи съпругът ми. Ясно, сега съм съпругата. Какво е правилото за ролята на съпругата? Да бъде любяща……. на първо време върши работа. Обръщам се целувам го леко по бузата и ставам да правя кафе. До тук със съпругата, сега малко Аз. По пътя към кухнята се поглеждам в голямото стенно огледало в коридора – сънена, рошава леко посмачкана 39 годишна жена. Поглеждам очите си…изморени. А 39 години никак не са много, какво ме умори? Нещо повече, в момента съм в този период от живота си, в който всичко е някак странно подредено. Сякаш Господ или всичко онова от което сме част благотворително ми е дало почивка. Защо не мога да избия от главата си популярната фраза от известна история – „Няма да е винаги така“??? Но веднага на помощ ми идват един милион теории за силата на мисълта и човешкия дух и всичко свършва. Все пак, мозъкът може да прави каквото си иска. Сега искам да съм спокойна, пък дори и с уморени очи.
Отивам бавно към кухнята и тренирам умението, което така яростно внушавам на моите тревожни клиенти – Бъди Тук и Сега, усещай аромата на кафето, полъха на сутринта, песента на птиците /в момента при мен по – скоро шума на колите/. … Кафеварката свири, готово, ех че хубаво…
Наслаждавам се на деня през своето Аз, сега съм си аз … и кафето. Чува се шум от коридора, някой се събужда, двамата тийнове в съседната спалня имат ангажименти, животи, планове. И техния ден започва. Шумно. Довиждане на Аз-а влизам в ролята на майка:
- Добро утро! Как е?
- Как да е? – лаконичен тийн отговор.
Ама и аз какво съм се разпитала. Ролята на майка включва други реплики:
- Има закуска, направила съм кафе.
Така е някак по – адекватно и всички са доволни. Опитвам се отново да вляза в спокойна роля на Себе си, някак ми е спокойно и уютно там, но много за кратко, винаги е много за кратко. Отново потропване – тийн №2 Същите реплики, същите действия. Някак приятно спокойно се чува потропването на прибори, и още кафе. На хоризонта изгрява и съпруга – винаги рошав, винаги със стабилен тен, спортен 42 годишен ветроходец. Без думи и отново кафе.
Чудя се, ако това събуждане се случваше преди 100 години, каква ли динамика би имало. Със сигурност нямаше да има кафе. Денят щеше да е твърде къс, за всичко което не търпи отлагане. Защото работата с природата не търпи отлагане. Децата щяха да са вече възрастни, а не модерното тийнове, оставящо ги в ролята на деца доста дълго време. Моите очи щяха да са много по – уморени, нямаше да има време за релакс и разходки, нито да седя хванала с две ръце чашата кафе и да гледам безумните кръгове на гларусите. Лицето ми щеше да е доста по – смачкано, а динамикана на деня ми много по – голяма и щях да съм много уморена физически, но нямаше да размишлявам толкова, че да си докарвам тревожни състояния и да анализирам реплики като – „Няма да е винаги така“. Просто щях да го знам.
Страхът е като майчината утроба – поставени сме в тясно пространство, на тъмно, не можем да разберем нищо за същността на света, но пъпната връв ни дава илюзорна сигурност, връзка с чувството за самосъхранение и фантазията, че това е най- доброто за нас. Искаме или не, хубавото е, че всичко все някога свършва, с процесът на “раждането”. С вик, рев и болка сме длъжни да продължим напред. Преходите са неизбежни.
Въпросът е кога ще си позволим да отрежем пъпната връв свързваща ни със страха. Ако не знаем как и не се доверим на някой да ни помогне, може дълго да стоим вкопчени в старото и да се фокусираме върхи нищо не значещи усещания.
Тялото е просто една опаковка, носител на голямата сила, която го движи. Когато човек се откаже да работи със силата и повярва, че опаковката е движеща, всичко се обърква.
Преходите се случват, когато животът ни сблъска с нещо, за което нямаме умения, подходяща гледна точка или емоция, с която никога не сме работили. Обикновено, тогава се ражда личността. Тялото, обаче е толкова заето да крещи, реве и вика вместо нея, че често отлага раждането на личността с години.
“Обичам те, защото ми угаждаш…” Най- тежкото психологично наследство във вид на модел на поведение, което един родител може да предаде на детето си. Последствията: Консуматор, с трайни нарушения във възприятията си за чувството Любов. Чакащ някой да му купи щастие.
Понякога искам да кажа толкова много неща, че думите не ми стигат да го опиша. Няма чувства, няма мисли, само онова усещане за свързаност, на което му липсва телепатията. Думите толкова пречат…..Те са толкова мъничка част от огромния калейдоскоп на душата. Да опишеш усещане….невъзможно. Да опишеш чувство……твърде сиво. Да се свържеш с душата си….. уникално.Да се се свъжеш през Душата си…. най- лесното и най- труднодостижимото. Да се свържеш , …. означава да се познаеш в другия.
Арнолд Шварценегер, който е пример за това как от нищо може да стане много, само с воля и вяра, казва:
““Последните три или четири повторения са тези, които карат мускулите да растат. Точно наличието на тази допълнителна част изпълнена с болка отличава шампиона от губещия.
Това е нещото, което липсва на повечето хора, а именно смелостта да продължат напред и да минат през болката и страданието, без значение какво ще стане.”
Следващият път каквото и да правите, направете още едно допълнително усилие, направете една стъпка повече. Да, това не е лесно!
Седя под сянката на една липа, пиейки сутрешното си кафе в неделната сутрин, насред планината.
Птиците пеят, малкото коте играе с мушици, тук – там премине някой, за никъде не бързащ.
Слънцето грейнало силно и горещо още в 7.30.
Някъде кукурига петел.
Толкова е тихо, че може да чуеш как растат цветята.
Насред тази атмосфера, незнайно защо /вероятно вреден навик, свързан с комуникацията/ решавам да погледна телефона си.
Мобилният фейсбук мига. Погледнах, кой знае какво по -интересно очаквах да видя.
Пороят от информация, който ме заля приличаше на водопад – бърз и помитащ. Силен шум, който се случва някъде там. Който не е част нито от природата, нито от естествения ход на живота.
Измислен свят, с измислени проблеми, които ние хората неуморно творим.
Създаваме материя, която ни създава усещане за липси.
После си създаваме страхове, които да преборваме.
Обясняваме си всичко със сложни думи и измислени оправдания……Поставяме удивителни и с червено в мозъка се активира ВАЖНО!
Радостта се появява в кратки мигове, които често не улавяме.
Сензорите ни са повредени, те са насочени към – желания, притежания, стремеж към безсмъртност.
Толкова сме смешни, че ако можеше да се погледнем от страни бихме се видели като комикс.
Как ли ни вижда Бог?
Дал ни невероятно мощна сила – мисълта, с която вместо да творим, повече разрушаваме. Без да си даваме сметка, че рушим не нещо друго, а самите себе си.
След това философстваме за света. Какво толкова има да се каже за света!? Той е уникален сам по себе си. Защото Е, а не защото ние сме в него.
Парадоксът в днешните хора:
В свят изобилстващ от храна, умишлено стоят гладни.
В обстановка на мир, закони и граници, се страхуват постоянно за своята сигурност.
Човечество развило медицината до съвършенство, но все по – болно.
При дълголетие надминаващо и най – смелите представи на хората от преди два – три века, страхът от смъртта е номер едно сред психологичните проблеми.
Материален свят изобилстващ от предмети, а хора с илюзии за вечни липси.
„Искам“ така е смачкало „Имам“, че нещастността и апатията са завладели масата или се е изродило в стремеж за превъзходство с цената на всичко – здраве, взаимоотношения, спокойствие.
А живеенето е хубаво, не заради друго, а само защото го имаме и няма време да го пропускаме в искане.
Ще свалите 10 години от лицето си , ако се влюбите в света и живота си. Ще свалите 10 кг от теглото си , ако заобичате себе си и Пътя във всеки смисъл. Ще увеличите 10 пъти финансите си , ако вършите с любов работата си или изберете работата с любов. Всички кремове, диети и лотарии са сигурен източник на илюзии и фантазни сънища. Залагам на будността.
Когато имаме вътрешна дълбока убеденост, че ще получим нещо, ще го получим, дори да нямаме никакви идеи как ще стане. Понякога става бързо, понякога отнема време. Забавянето не означава, че няма да го получим, а че е необходимо да сме готови, за да ни се случи. Ако нещо не се получава твърде дълго време, помислете готови ли сте да живеете това което искате, дори и то да изглежда прекрасно във фантазията.
ворностите, наричаме го лично пространство. Бягаме от ангажиментите, от обвързването, от отдаването. Бягаме от себе си и го наричаме път към себе си.
Толкова са малко хората, които спират, стоят в тишината и подреждат страховете си, с търпение, с обич, с респект към живота, към себе си, към времето, което им е дадено. Хората, които наричат “моето” – “наше” и го обичат.
Хората, които не се изгубват в множеството, не се крият в екстремностите, хората, които поправят счупеното, а не бързат към лъскавото ново. Радвам им се от сърце, всеки път когато се пресекат пътищата ни.
мът не чува душата и я държи в плен на страховете си, идва най- тежкото време за човека.
ни приключват. Има силна динамика в живеенето. Сякаш нещо клокочи и залива, за да отмие, да изчисти, да донесе новото. Тази година започва така и вероятно много хора усещат напрежението. И в тези моменти се смея от сърце на заглавия, които изброяват 5-6-9 причини за нещ…о си. Някакви правила и сентенции. Виждам дребнавата нужда на хората да се затворят в граници. Кутийки лесни за управление. Правила улесняващи илюзията за контрол. Заблуди. Страх да сме свидетели на промени. А той животът върви, тече, бушува, не се подчинява на правила и човешки закони. Силата е в гъвкавото сливане с промяната, пускането на страха, осъзнаването на контрола. Просто, а е трудно, толкова трудно, че затваря ресурс, скапва животи.
Когато правим нещо за другите е важно да го правим, заради свой вътрешен импулс. След направеното да изпитваме чувство за пълнота, завършеност и удовлетворение. Да не се обръщаме назад и да не го заглеждаме, очаквайки благодарност и признание. Само тогава даденото от нас е пълноценно дадено.
Нуждата от получаване на благодарност и признание, още по – тежко, ако го изискваме ни въвлича в черно-белите отношения, дуални, търговски, стоящи на принципа “Пито- платено”. Те тежат и често водят до неудовлетворение и усещане за празнота. С това даденото от нас губи силата и чистотата си.
осъзнавам, най- ценното, което притежаваме, а харчим така сякаш няма да има край – времето. Изгубени сме в бързане, планове и графици или в безцелно пропиляване, като мечтаем за утрешното днес. Липсва ми…..спирането, ароматите на днешния ден, слънцето, което всяка вечер залязва за винаги и всяка сутрин изгрява за последно, защото днешния ден е неповторим. И утрешните ми палачинки няма да са същите, а минзухарите ще са повехнали до следващия път. Колкото повече тиктака часовникът, толкова по- бързо се хлъзва времето. И си мисля, дали вече не съм в преразход. И всеки ден ми става все по ценен. Не можем да си купим време, не можем и да го повторим, нито да си създадем още малко. Най- големият подарък, който получаваме и който можем да подарим на хората, които обичаме. Да споделим време с тях, със себе си.
Колко често правите точно обратното на това, което мислено искате? Колко често това е заради морален принцип и колко често, заради други обстоятелства? Започнете наблюдението от дребните ежедневни неща: “Сега ми се пие кафе, но първо ще измия чиниите,…….разхожда ми се, но няма с кой и ще си остана в къщи,…..искам да си облека тази блуза, но какво ли ще си помислят….”
Колко пъти на ден се отказваме от собствените си желания, позиции, гледни точки, убеждения, в полза на чуждите?
Ако така я играем тази игра на Живот, ще сме като купен играч в чужд отбор, никога сред своите, дори и в победите. Все нещо няма да е достатъчно за пълното удовлетворение.
Няма по красива гледка от небето преди буря и дъгата появяваща се в него след нея. Чувството преди бурята е вълнение, тревога и очакване на неизвестното. След нея е спокойствието и слънцето, което изгрява, все едно нищо не се е случило. Също като житейските бури. Идват като пречистване, като вълнение, което носи нещо ново, което в никакъв случай не е по-лошо от старото. То ни поздравява с еуфорична дъга и слънце, което ВИНАГИ изгрява.
Даването е умение, на което се учим. Учим се през приятелствата си, през партньорството в семейството си, през родителството на децата си, като деца на родителите си. Ако бягаме от тези роли, бягаме от ученето. Даването не се учи в изолирана среда със самите себе си, то е колективен процес. Уловим ли се, че търсим оправдание и обяснение, за бягството от тези роли, значи сме в капана на консуматорското мислене, през което крещи нашето незаситено Его, което иска, иска и само иска, да получи, да му е комфортно, да е разбрано и да му е лесно.
Ние сме българи, конен народ, силен. Силата ни е в движението в земята. Да тропнеш та да я разтърсиш таз земя под краката си. Нашата народопсихология има друга връзка, с природния цикъл, със слънцето. Най- силната и мощна медитация на българина е танца. Хорото. Играе се в кръг, като слънцето и се вика на него, ама много се вика, всичката ти мъка да излезе. Като тропнеш хем гнева в земята да изтърсиш, хем сила да си вземеш от нея. Силен и мощен метод е това. Ако и запееш, всичко ще ти излезе. Не случайно хора сме играли, много. Тропанка, Копаница, чичовото, граувско, такава сила иска там, такава енергия… всичкия адреналин излиза и глава и корем всичко се намества. Ама към това се пристъпва със сила, с мерак, с готовност за живот.
Страхът иска сигурност.
Смелостта е адаптивна.
Страхът има очаквания.
Смелостта следва потока на живота.
Страхът е изпълнен със задължения.
Смелостта уважава избора.
Страхът не уважава нищо, включително себе си.
Смелостта почива върху уважението.
Страхът съжалява, всичко и себе си.
Смелостта е безжалостна, но състрадателна.
Страхът избягва отговорността.
Смелостта е напълно отговорна.
Страхът не може да бъде мил.
Смелостта винаги е мила………… Смелостта може да обича, страхът не може.
До сега не съм чула или прочела някой да е променил живота си, защото гадателка му е предсказала нещо или е следвал подобен род указания. Този тип енергийни вмешателства водят до изключително статична, и неточна информация, като тя е поднесена по начин с огромно поле за интерпретация. Страхът от неизвестното вкарва хората в контакти, които вместо да помогнат, объркват и повеждат човек в нови и деградивни внушения. Там няма отговори, а се отварят още по – големи пространства за неизвестното. Вероятно това задържа внушаемите хора все по- стабилно в дълготраен такъв контакт.
Когато става въпрос за тревожни състояния, паники и всякакъв вид неврози, най-смешното което съм чувала е, как се е стигнало до баячка или ходжа, който открил магия /не мога да не се усмихна:)/ След което тревожността става още по – голяма и вкарва човек в безкрайния кръг на предположенията. Тревогата се засилва, неврозата тържествува и това, което се случва е няколко месеца по – късно отново при специалистите.
Колко е трудно, човек да стигне до знанието, че сам управлява живота си, че може да постигне всичко само ако промени гледната точка, тълкуването на възприятията и отношението………. към какво??? КЪМ СЕБЕ СИ. Никой не е длъжен и е в абсолютно невъзможност да промени живота ни, ако ние не го желаем. Факт е, че мнозина се пробват, в течение на целия ни живот. И едни други – мнозина – очакват това да го направи някой друг.
“— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.”
Хората все по- малко се чувстват отговорни за това което имат, за това което създават и за това което ползват. Създаваме партньорства и спираме да се грижим за тях, създаваме семейства и не поемаме отговорност за стабилността им, създаваме деца и не поемаме отговорност за възпитанието им, създаваме приятелства и не се влагаме в изграждането им.
Вече не се чувстваме отговорни за нищо друго освен за собствения си комфорт и желания. Всичко е толкова лесно постижимо, че сме забравили тръпката от получаването на дълго очаквана вещ, дълго мечтана цел, резултата след полагане на огромен труд.
Искам жена/мъж – получавам ги, искам деца – получавам ги, искам пари СЕГА – получавам ги. Ако не ми ги даде този и онзи ще си потърся всичко това някъде другаде и ще го получа – бързо, лесно и с екстри.
Забравихме да обичаме, забравихме да вярваме, забравихме за де се грижим. Изнесохме локуса – някой друг трябва да свърши всичко това за нас, а ние ……. просто да ползваме.
Как се живее в общество от ползватели??? Идва моментът, в който няма кой да се погрижи. Започваме да се вайкаме, да търсим виновни, или да потъваме бавно, но славно в зависимости, във фетиши, в истерични желания.
Когато имам, не се развивам, деградирам започвам да залинявам, търся комфорта под красива и не толкова красива форма. Липсата, стреса, мечтата, целта са част от развитието на личността. Те ни трябват, а сега ни трябват повече от всякога. Но с консуматорски подход към тях до никъде на стигаме.
Вече не се чувстваме отговорни дори за себе си.
“Пътешествие в психичния свят през ролите на Егото”1. СЪБУЖДАНЕТО
Отварям очи. Коя съм този път? Поглеждам, до мен лежи съпругът ми. Ясно, сега съм съпругата. Какво е правилото за ролята на съпругата? Да бъде любяща……. на първо време върши работа. Обръщам се целувам го леко по бузата и ставам да правя кафе. До тук със съпругата, сега малко Аз. По пътя към кухнята се поглеждам в голямото стенно огледало в коридора – сънена, рошава леко посмачкана 39 годишна жена. Поглеждам очите си…изморени. А 39 години никак не са много, какво ме умори? Нещо повече, в момента съм в този период от живота си, в който всичко е някак странно подредено. Сякаш Господ или всичко онова от което сме част благотворително ми е дало почивка. Защо не мога да избия от главата си популярната фраза от известна история – „Няма да е винаги така“??? Но веднага на помощ ми идват един милион теории за силата на мисълта и човешкия дух и всичко свършва. Все пак, мозъкът може да прави каквото си иска. Сега искам да съм спокойна, пък дори и с уморени очи.
Отивам бавно към кухнята и тренирам умението, което така яростно внушавам на моите тревожни клиенти – Бъди Тук и Сега, усещай аромата на кафето, полъха на сутринта, песента на птиците /в момента при мен по – скоро шума на колите/. … Кафеварката свири, готово, ех че хубаво…
Наслаждавам се на деня през своето Аз, сега съм си аз … и кафето. Чува се шум от коридора, някой се събужда, двамата тийнове в съседната спалня имат ангажименти, животи, планове. И техния ден започва. Шумно. Довиждане на Аз-а влизам в ролята на майка:
- Добро утро! Как е?
- Как да е? – лаконичен тийн отговор.
Ама и аз какво съм се разпитала. Ролята на майка включва други реплики:
- Има закуска, направила съм кафе.
Така е някак по – адекватно и всички са доволни. Опитвам се отново да вляза в спокойна роля на Себе си, някак ми е спокойно и уютно там, но много за кратко, винаги е много за кратко. Отново потропване – тийн №2 Същите реплики, същите действия. Някак приятно спокойно се чува потропването на прибори, и още кафе. На хоризонта изгрява и съпруга – винаги рошав, винаги със стабилен тен, спортен 42 годишен ветроходец. Без думи и отново кафе.
Чудя се, ако това събуждане се случваше преди 100 години, каква ли динамика би имало. Със сигурност нямаше да има кафе. Денят щеше да е твърде къс, за всичко което не търпи отлагане. Защото работата с природата не търпи отлагане. Децата щяха да са вече възрастни, а не модерното тийнове, оставящо ги в ролята на деца доста дълго време. Моите очи щяха да са много по – уморени, нямаше да има време за релакс и разходки, нито да седя хванала с две ръце чашата кафе и да гледам безумните кръгове на гларусите. Лицето ми щеше да е доста по – смачкано, а динамикана на деня ми много по – голяма и щях да съм много уморена физически, но нямаше да размишлявам толкова, че да си докарвам тревожни състояния и да анализирам реплики като – „Няма да е винаги така“. Просто щях да го знам.
Страхът е като майчината утроба – поставени сме в тясно пространство, на тъмно, не можем да разберем нищо за същността на света, но пъпната връв ни дава илюзорна сигурност, връзка с чувството за самосъхранение и фантазията, че това е най- доброто за нас. Искаме или не, хубавото е, че всичко все някога свършва, с процесът на “раждането”. С вик, рев и болка сме длъжни да продължим напред. Преходите са неизбежни.
Въпросът е кога ще си позволим да отрежем пъпната връв свързваща ни със страха. Ако не знаем как и не се доверим на някой да ни помогне, може дълго да стоим вкопчени в старото и да се фокусираме върхи нищо не значещи усещания.
Тялото е просто една опаковка, носител на голямата сила, която го движи. Когато човек се откаже да работи със силата и повярва, че опаковката е движеща, всичко се обърква.
Преходите се случват, когато животът ни сблъска с нещо, за което нямаме умения, подходяща гледна точка или емоция, с която никога не сме работили. Обикновено, тогава се ражда личността. Тялото, обаче е толкова заето да крещи, реве и вика вместо нея, че често отлага раждането на личността с години.
“Обичам те, защото ми угаждаш…” Най- тежкото психологично наследство във вид на модел на поведение, което един родител може да предаде на детето си. Последствията: Консуматор, с трайни нарушения във възприятията си за чувството Любов. Чакащ някой да му купи щастие.
Понякога искам да кажа толкова много неща, че думите не ми стигат да го опиша. Няма чувства, няма мисли, само онова усещане за свързаност, на което му липсва телепатията. Думите толкова пречат…..Те са толкова мъничка част от огромния калейдоскоп на душата. Да опишеш усещане….невъзможно. Да опишеш чувство……твърде сиво. Да се свържеш с душата си….. уникално.Да се се свъжеш през Душата си…. най- лесното и най- труднодостижимото. Да се свържеш , …. означава да се познаеш в другия.
Арнолд Шварценегер, който е пример за това как от нищо може да стане много, само с воля и вяра, казва:
““Последните три или четири повторения са тези, които карат мускулите да растат. Точно наличието на тази допълнителна част изпълнена с болка отличава шампиона от губещия.
Това е нещото, което липсва на повечето хора, а именно смелостта да продължат напред и да минат през болката и страданието, без значение какво ще стане.”
Следващият път каквото и да правите, направете още едно допълнително усилие, направете една стъпка повече. Да, това не е лесно!
Седя под сянката на една липа, пиейки сутрешното си кафе в неделната сутрин, насред планината.
Птиците пеят, малкото коте играе с мушици, тук – там премине някой, за никъде не бързащ.
Слънцето грейнало силно и горещо още в 7.30.
Някъде кукурига петел.
Толкова е тихо, че може да чуеш как растат цветята.
Насред тази атмосфера, незнайно защо /вероятно вреден навик, свързан с комуникацията/ решавам да погледна телефона си.
Мобилният фейсбук мига. Погледнах, кой знае какво по -интересно очаквах да видя.
Пороят от информация, който ме заля приличаше на водопад – бърз и помитащ. Силен шум, който се случва някъде там. Който не е част нито от природата, нито от естествения ход на живота.
Измислен свят, с измислени проблеми, които ние хората неуморно творим.
Създаваме материя, която ни създава усещане за липси.
После си създаваме страхове, които да преборваме.
Обясняваме си всичко със сложни думи и измислени оправдания……Поставяме удивителни и с червено в мозъка се активира ВАЖНО!
Радостта се появява в кратки мигове, които често не улавяме.
Сензорите ни са повредени, те са насочени към – желания, притежания, стремеж към безсмъртност.
Толкова сме смешни, че ако можеше да се погледнем от страни бихме се видели като комикс.
Как ли ни вижда Бог?
Дал ни невероятно мощна сила – мисълта, с която вместо да творим, повече разрушаваме. Без да си даваме сметка, че рушим не нещо друго, а самите себе си.
След това философстваме за света. Какво толкова има да се каже за света!? Той е уникален сам по себе си. Защото Е, а не защото ние сме в него.
Парадоксът в днешните хора:
В свят изобилстващ от храна, умишлено стоят гладни.
В обстановка на мир, закони и граници, се страхуват постоянно за своята сигурност.
Човечество развило медицината до съвършенство, но все по – болно.
При дълголетие надминаващо и най – смелите представи на хората от преди два – три века, страхът от смъртта е номер едно сред психологичните проблеми.
Материален свят изобилстващ от предмети, а хора с илюзии за вечни липси.
„Искам“ така е смачкало „Имам“, че нещастността и апатията са завладели масата или се е изродило в стремеж за превъзходство с цената на всичко – здраве, взаимоотношения, спокойствие.
А живеенето е хубаво, не заради друго, а само защото го имаме и няма време да го пропускаме в искане.
Ще свалите 10 години от лицето си , ако се влюбите в света и живота си. Ще свалите 10 кг от теглото си , ако заобичате себе си и Пътя във всеки смисъл. Ще увеличите 10 пъти финансите си , ако вършите с любов работата си или изберете работата с любов. Всички кремове, диети и лотарии са сигурен източник на илюзии и фантазни сънища. Залагам на будността.
Когато имаме вътрешна дълбока убеденост, че ще получим нещо, ще го получим, дори да нямаме никакви идеи как ще стане. Понякога става бързо, понякога отнема време. Забавянето не означава, че няма да го получим, а че е необходимо да сме готови, за да ни се случи. Ако нещо не се получава твърде дълго време, помислете готови ли сте да живеете това което искате, дори и то да изглежда прекрасно във фантазията.
Неудовлетворените хора се чуват от далече, дори и да не искаш те влизат в пространството ти и оставят впечатление за епидемия от нещастие. Щастливите, трябва да ги срещнеш, те нямат нужда от публика.
Когато орелът стане на 40 години, неговите нокти вече са прекалено дълги и меки и той не може да задържа плячката си. Клюнът става прекалено дълъг и извит и не му позволява да се храни. Перата на крилата и на гърдите му стават твърде гъсти и тежки и му пречат да лети.
Сега орелът е поставен пред избор: или да чака смъртта, или да започне дълъг и болезнен период на промяна, който продължава 150 дни. Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там започва силно да удря клюна си в скалата, докато той не се счупи и отлепи. Докато клюнът расте, той започва да вади ноктите си. Когато пораснат новите нокти, орелът с тяхна помощ, започва да дърпа и маха тежките пера от гърдите и крилата си.
И тогава след 5 месеца, с нов клюн, нови нокти и нови пера, той е прероден. Сега вече може да живее спокойно още 30 години.
Много често, за да живеем, ние трябва да се променим, понякога този процес е придружен от болка, страх, съмнение … Ние се отърваваме от спомени, навици и традиции от миналото … Само освобождението от бремето на миналото ни позволява да живеем и да се насладим на настоящето и да се подготвим за бъдещето …
Не стойте чрез мисли във фантазиите си, а влезте в действия за случването на мечтите си.
“Страхливецът няма по – добро оръжие от това да мрази, да обижда, да отхвърля, да завижда, да проявява безразличие, да се присмива, да се жалва, да игнорира, да използва, да лъже, да избягва, да съди.
В царството на своя малък свят, гради кули от мечти, заблуди и ограничения. Достъпът до там е силно ограничен: “Малко са хората в моя живоТ”
Малко са,….. фейс контролът е твърде суров.
Страхливецът няма право на избор, има “изход” и “вход” в неговия малък свят.
Чрез входа, той вече се е закрепостил, изходът чака отворен, защото изход винаги има.
На изхода има условие – да обича, да приема, да уважава, да се радва за другия, да дава подкрепа, да бъде творец, а не нечие копие, да създава, да бъде смел, да има цел……….”
Търсещият щастие извън себе си е дълбоко нещастен вътре в себе си.
Смятате ли, че костенурката или жабата са грозни? Виждате жабата и тя е красива, великолепна. Виждате костенурката и тя е красива. Всичко съществуващо е красиво – всичко. Но вие си мислите: ” Пфу това е грозно”, защото някой ви е втълпил, че едно е грозно, а друго – красиво, точно както са ви втълпили, че нещо е добро, а друго лошо.
Външните негативни фактори са правилните стъпала към успеха, успееш ли да ги изкачиш , побеждаваш. Щом ги имаш, значи вече имаш посоката остава само да играеш правилно.
Виждали ли сте река с един бряг!?
Човек не се ражда сам и не заживява на самотен остров. Добре е да го осъзнае по пътя на живота, за не си отиде сам с единствената спасителна лодка.
Мечтите винаги се сбъдват, необходим е само точен план за достигането им. Просто “искам” не върши работа. Нужно е постоянство , много работа, преминаване през трудностите и смело насочен поглед към крайната точка. Тогава започват да съдействат не само късмета, вярата и надеждата, а цялата вселена пренарежда действителността, за да те срещне с точните хора, в точното време, на точното място. На финала мечтата може да не е това, което някога сме начертали на черновата във фантазията си, но тя ще ни донесе удовлетворението и радостта, чрез които ще я познаем.
Илюзията има една специфична особеност, в нея няма бъдеще, тя съществува само в настоящето. Едно основно умение е добре да се развие в живота – да умеем да разпознаваме илюзиите си в настоящето, за да си спестим разочарованията в бъдещето.
Няма нищо по – хубаво от разсъмването след нощния хлад, от пролетта след тежката зима, от почивката след ден, в който си паднал от умора, от вкусната храна след месец гладуване, от първите постижения след месеци на безнадежност. Няма нищо по – хубаво от това да разбираш отново и отново, че ти си творец на живота си. И когато изгубиш вяра в магията на сътворяването и пред теб зейне огромната дупка на Фантазията, винаги се намира кой да ти припомни, че ти си магьосник и най – голямата магия която правиш е собственото си преживяване.
