Консуматори на чувства, уловени в капана на самотността /част 1/

Човешките взаимоотношения понякога са толкова естествени и в същото време толкова жестоки, че наподобяват онези грозни сцени от животинския свят, на които често затваряме очи.

Спирам се на консуматорството в партньорските и интимните взаимоотношения. Трансформацията им наподобява все повече отношенията на хищниците в природата – индивидуално преживяване с цел оцеляване/удоволствие. Гоня докато постигна това което искам, консумирам го, за да оцелея/временно доволство/ и си отивам. Оставям след себе си само боклук /в случая – емоционален/, който времето разпилява из пространството.

Деца отгледани от хора не умеещи да се обичат, създали взаимоотношения на изискване, състезание и претенция с партньора. Не познаващи компромиса в неговия позитивен вариант, не умеещи да разрешават конфликтите си, потъващи в собственото си безсилие и разочарование. Всичко това отразено върху малкия детски попиващ емоции и чувства мозък, който не получава онова, което му е необходимо да генерира  любовта. Това чувство няма почва да порастне и да разцъфти /за “засаждане” не говоря, защото това, слава Богу, не е работа на родителя, семето го има у всеки от нас./

Детето начува, че Любов означава или да си послушен, или да ти купуват постоянно „нещо“, или да стоиш мълчаливо пред таблета или телефона все по – дълго и по – дълго и по – дълго, докато невротичността на родителите се укроти за кратко или конфликта приключи с тряскане на врати и размяна на обвинения. След това, да мълчи и объркано да наблюдава близост след проява на агресия. Да попива негативите, които най- често се изливат върху него или да се обърква от противоречивите послания на „Махай се от тук, не виждаш ли че съм ядосан/а“ до „Ела да те прегърна, милото ми то.“

Любовта става все по имагинерно понятие, а партньорството като идея пълна катастрофа.

Същото това дете, става на 20 и е време да създаде партньорство и… о, ужас. Изобщо няма идея какво е това. Знае че трябва да получи нещо, търси го по начина който му е познат – да е угодлив или изискващ, да очаква или да се жертва. Играе го самостоятелна единица и другият някак все липсва или пречи или е просто досаден с различността си. Идват недоразуменията свързани с липсващото умение за конструктивен диалог. Преплитащите се страхове, невротично се свързват в партньорство, което повтаря модели. Няма нищо лошо в повторението, стига то да е ефективно и да предразполага към надграждане. Когато това условие не е налице, деградацията става все по – изобретателна в проявлението си и все по – трудна за трансформиране.

В цялата тази какафония се отглеждат деца без граници, без правила и без морални норми. Единствено условие: да оцелея, да получа и да ползвам колкото мога.

Объркана идентичност, объркани възприятия за  сексуалност, объркана представа за процеса даване и получаване. Със загубата на границите и правилата се изгубват и целите, размиват се приоритетите и смисълът от цялото съществуване изчезва. Настъпва бавно, но сигурно развиваща се екзистенциална криза.

Все по – често се прокрадват мислите, че партньорството е ангажимент, че е тежест, че изисква много, което Аз сякаш не искам да дам. Влиза се в „раздел  любовници“. Искам да получа само това, което ми е приятно и ако може нищо да не дам. Чудесна позиция на партньорство погледната от консуматорското мислене. Проблемът на тези взаимоотношения е, че създава самотници. Независимо от коя позиция ще стои личността, тя е несподелена, а несподелеността води до дълбоко вътрешно неудовлетворение. Няма по- голям емоционален глад от този за удовлетворение.

И така вървим един до друг, но никой с никого. Живеем заедно, а сме си най- далечни.

Диляна Колева