Преди години Уолт Дисни създаде един разкошен филм, озаглавен „Страната на мечките”. В него се разказва за една мечка и двете й мечета през първите няколко месеца от живота им. Майката учи малките си да ходят на лов, да ловят риба и да се катерят по дърветата. Учи ги как да се защитават, когато изпаднат в беда. Един ден майката мечка, водена от собствените си инстинкти, решава, че е време да остави мечетата сами. Накарва ги да се изкатерят на едно дърво и без да поглежда назад, си отива. Завинаги! В мечешкото си съзнание тя е изпълнила родителския си дълг. Не се опитва да манипулира мечетата си да я посещават всяка неделя. Не ги обвинява в неблагодарност и не ги заплашва, че ще получи нервно разстройство, ако я разочароват. Просто ги пуска на свобода. В царството на животните да бъдеш родител, означава да предадеш на потомството уменията, които ще са му нужни, за да живее самостоятелно, и след това да си отидеш. При хората инстинктът за самостоятелност е същият, но невротичната потребност да притежаваме живота на децата си и да живеем чрез тях сякаш взема връх. Целта да се отгледа дете, което да стане независимо, се изражда в мисълта да се отгледа дете, за което да се държим в бъдеще.
Какво искате за своите деца? Бихте ли желали те да се само уважават и да бъдат самоуверени, психично здрави, пълноценни и щастливи? Разбира се, че бихте желали. Но с какво можете да помогнете за това? Само като сте такъв вие самият. Децата се учат от поведението на своите модели. Ако сте изпълнен с чувство на вина и не сте се осъществили в живота си, но съветвате децата да бъдат различни, вие им продавате развалена стока. Ако вие сте модел на ниска самооценка, ще научите децата си да възприемат същите атитюди спрямо самите себе си. И нещо, което е още по-важно — ако направите децата си по-значими от вас самия, вие няма да им помогнете, а ще ги научите да поставят другите по-високо от себе си и винаги да остават назад, без да се самоосъществяват. Това е голяма ирония. Не можете да дадете на децата си изкуствена самоувереност; те трябва да я придобият, като наблюдават, че и вие живеете по същия начин. Само като се отнасяте към себе си като към най-значимия човек и не се жертвувате непрекъснато за тях, ще ги научите да бъдат самоуверени и да имат доверие в себе си. Ако сте човек, склонен да се жертвува, вие моделирате жертвоготовно поведение. Какво означава жертвоготовното поведение? Да слагате другите над себе си, да не се харесвате, да търсите одобрение и други видове погрешно поведение. Да правите нещо за другите, понякога е достойно за възхищение, но ако то е за ваша сметка, вие просто учите другите на същия вид поведение, пораждащо неприязън.
Още докато са съвсем малки, децата обичат сами да правят различни неща. „Мога сам/а)” „Гледай, мамо, правя го сам/а.” „Сам/а ще се нахраня.” Сигналите непрекъснато прииждат. И макар че през тези първи години степента на зависимост е висока, почти от първия ден се забелязва ясно и стремежът към самостоятелност.
На четиригодишна възраст малката Роксана винаги тича при мама и тате, ако се нарани или се нуждае от някаква емоционална подкрепа. На осем- и на десетгодишна възраст продължава да споделя всичко с тях. Макар че иска да мине за голяма („Сама ще си закопчея палтото)”), тя още се нуждае от подкрепата на любящ родител („Виж, мамо, одрасках си коляното и ми потече кръв.”). Нейният Аз-образ се оформя чрез мнението на родителите й и на други значимиличности в живота й. Изведнъж Роксана става на четиринайсет години. Един ден се връща вкъщи разплакана, защото е спорила с приятеля си, и се затваря в стаята си. Майка й иска да говори с нея по обичайния си любящ маниер, но Роксана й отговаря твърдо: „Не желая да говоря за това. Остави ме на мира.” Вместо да приеме тази малка сцена като доказателство, че е била добър родител, и вместо да разбере, че малката Роксана — която винаги е споделяла проблемите си с мама — сега ги решава сама, майката се разстройва. Тя не е готова да пусне Роксана на свобода, да я остави да се оправя самостоятелно. За нея Роксана все още е малкото момиче, което е било доскоро. Ако майката упорствува и наложи свое решение, Роксана със сигурност ще възнегодува срещу нея.
Желанието на детето да напусне гнездото е силно, но когато семейният механизъм е бил смазван с чувство на собственост и с жертви, естественият акт на „излитането” се превръща в криза. За да се напусне гнездото в психично здрава атмосфера, не трябва да има нито криза, нито мъка. Това е естествената последица от ефективния начин на живот. Когато обаче излитането от гнездото е съпроводено с чувството на вина и страха от разочарование, тези емоции продължават и по-нататък в живота — понякога до такава степен, че превръщат брачните взаимоотношения по-скоро във връзка между родители и деца, отколкото между двама души, които общуват на равна нога.Какви са целите ви при отглеждането на децата и при създаването на ефективни настоящи взаимоотношения със собствените ви родители? Безспорно семейството е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не би трябвало да е инструмент за насаждане на чувство на вина и невроза, щом като неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родители да казват: „Имам право да направя каквото пожелая от собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и фрустри-ращо чувство на вина към родителя, когато детето порасне. Ако се вгледате в ефективните взаимоотношения между родители и деца, които не са свързани с изисквания или задължения, ще откриете, че тези родители се отнасят към децата си като към приятели. Ако детето разлее соса на масата, такъв родител няма да каже: „Защо не внимаваш какво правиш, колко си несръчен/а” или нещо подобно. Вместо това реакцията ще бъде като към приятел, който е разлял нещо: „Мога ли да ти помогна?” Вместо да обидите детето, което ви принадлежи, вие уважавате достойнството му. Ще установите също, че „добрите”, т. е. ефективните родители подхранват у децата си самостоятелност, а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват нормален стремеж към самостоятелност. личности в живота й. Изведнъж Роксана става на четиринайсет години. Един ден се връща вкъщи разплакана, защото е спорила с приятеля си, и се затваря в стаята си. Майка й иска да говори с нея по обичайния си любящ маниер, но Роксана й отговаря твърдо: „Не желая да говоря за това. Остави ме на мира.” Вместо да приеме тази малка сцена като доказателство, че е била добър родител, и вместо да разбере, че малката Роксана — която винаги е споделяла проблемите си с мама — сега ги решава сама, майката се разстройва. Тя не е готова да пусне Роксана на свобода, да я остави да се оправя самостоятелно. За нея Роксана все още е малкото момиче, което е било доскоро. Ако майката упорствува и наложи свое решение, Роксана със сигурност ще възнегодува срещу нея.
Желанието на детето да напусне гнездото е силно, но когато семейният механизъм е бил смазван с чувство на собственост и с жертви, естественият акт на „излитането” се превръща в криза. За да се напусне гнездото в психично здрава атмосфера, не трябва да има нито криза, нито мъка. Това е естествената последица от ефективния начин на живот. Когато обаче излитането от гнездото е съпроводено с чувството на вина и страха от разочарование, тези емоции продължават и по-нататък в живота — понякога до такава степен, че превръщат брачните взаимоотношения по-скоро във връзка между родители и деца, отколкото между двама души, които общуват на равна нога.Какви са целите ви при отглеждането на децата и при създаването на ефективни настоящи взаимоотношения със собствените ви родители? Безспорно семейството е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не би трябвало да е инструмент за насаждане на чувство на вина и невроза, щом като неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родители да казват: „Имам право да направя каквото пожелая от собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и фрустри-ращо чувство на вина към родителя, когато детето порасне. Ако се вгледате в ефективните взаимоотношения между родители и деца, които не са свързани с изисквания или задължения, ще откриете, че тези родители се отнасят към децата си като към приятели. Ако детето разлее соса на масата, такъв родител няма да каже: „Защо не внимаваш какво правиш, колко си несръчен/а” или нещо подобно. Вместо това реакцията ще бъде като към приятел, който е разлял нещо: „Мога ли да ти помогна?” Вместо да обидите детето, което ви принадлежи, вие уважавате достойнството му. Ще установите също, че „добрите”, т. е. ефективните родители подхранват у децата си самостоятелност, а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват нормален стремеж към самостоятелност. Уейн Дайър
Синдром на родителското отчуждение – Parental Alienation Syndrome-PAS
Синдромът на родителското отчуждаване /Parental Alienation Syndrome-PAS/ е нарушение, характеризиращо се с комплекс от симптоми в резулат от процес, при който родителят трансформира възприятия и поведение от себе си върху детето си, насочени към разрушаване на неговата (или нейната) връзка с другия родител, докато техните чувства станат противоречиви на тези, които би трябвало да се очакват. Тази ситуация е директно свързана с конфликтния процес на отделяне (раздяла) или в случай, когато отделянето започне с мълчаливо съгласие и постепенно се обърне до конфликтни ситуации.
В около 90% от случаите на PAS майката, която гледа детето, го програмира, в останалите 10% бащата програмира срещу майката. Изведнъж и без видими основателни причини детето отказва да вижда (някога) единия родител.
Най-често програмиращият родител действа така от страх да не загуби детето, поради неукротим гняв към другия родител, заради надпревара или чувство за съперничество и враждебност.
Според опита от раздялата на родителите с често дългогодишни караници и изнасянето на единия родител, детето е обхванато от страх, че ще загуби и другия родител. Децата изживяват това като нещо такова: “Мама изгони татко, дали ще ме изгони и мен?” или “Татко си тръгна, дали някой ден и мама ще си отиде?”. Поради необходимостта от защита и зависимост детето се опира на този, с когото живее. При приблизително 90% това е майката. Ако нейното намерение е да изолира бащата, тя играе лека игра. Колкото по-малко е детето, толкова по-бързо то взема нейната страна. Така детето се освождава поне временно и повърхностно от непоносимостта на конфликта на лоялността.
В по-късен етап на развитие и с увеличаващата се способност за проверка на реалността конфликтът на лоялността става по-дълбок и травматизиращ. Развиват се силни чувства за вина, до които може да се стигне терапевтично изключително трудно. Травмите, които се основават на реални събития, трябва да се разрешат терапевтично чрез спомняне и преживяване. Тази терапевтична намеса има малък успех при програмираните травми, които смесват реалното с нереално.
За собствена сигурност: идентификация с агресора
Децата са в слаба, беззащитна позиция във враждебния конфликт на родителите. За да се почувстват по-силни, се предлага приемането на позицията на погрешно приемания за по-силен родител. Това се случва и за защита на силните страхове, които той предизвиквани у детето. Лицето, което постоянно действа срещу другия родител, се подкрепя, за да не се превърне самото то в мишена на неговата неопределeна ярост.
Отхвърлянето поставя децата в голямо вътрешно напрежение, те последователно разкриват програмата си при допитването. Бащата се определя като много опасен, от него “всичко може да се очаква”, дори че представлява сериозна опасност за физическото и психично здраве на майката и децата. При разпитването децата не могат да разкажат нищо конкретно и се скриват зад неоспоримото: ”Това е така, това знам”. Под формата на изнудване се свързват условията за виждането, които не са в списъка с желания на децата: “Ако ни даваш повече пари, тогава…”. Понякога това поведение засяга разпитващите, те трябва да обещаят, че ще пазят детето от отхвърления родител, няма да го оставят да ходи при него.
Много PAS деца знаят още на 3-4 години, че това, което казват, е само тяхно лично мнение и постоянно го подчертават. Програмиращите родители са изключително горди със своите независими деца, които имат собствено мнение за всичко и са достатъчно смели да го изразяват. Често те несдържано подтикват децата да кажат “истината”. Очакваният отговор идва със сигурност, защото никое дете не иска да рискува гнева и разочарованието на полагащия грижи за него родител. Тук програмирането показва най-големите си успехи: децата са забравили да се доверяват на собствените възприятия и да ги назовават. Те не могат да разберат и разгадаят противоречивите послания, които получават. Вербалното настояване “Отивай с майка си/ баща си” противоречи на невербалното “Ако ме обичаш, ще останеш при мен”.
Отхвърлянето на бащата или на майката без основателна причина се противопоставя на нуждите на детето. За положителното му физическо и психическо развитие то има нужда и от двамата си родители. Дори при PAS синдром детето обича и двамата и стремежът към другия родител продължава да живее.
B много страни на Западна Европа – Белгия, Германия, Испания, Франция, както и в Северна Америка и Мексико, съдебната система и социалните служби, работещи с деца, са въвели мерки за идентифициране на синдрома на родителско отчуждаване. Води се сериозна дискусия и се правят законодателни предложения за промени в работата на съда, за да мoжe навреме да се реагира и да се предотвратят душевните разстройства при деца, станали жертва на PAS. Съдът мoжe да постанови например промяна на родителските права в полза на родителя, станал мишена на омразата на другия. Може да назначи включване на децата и родителите им във фамилна терапия.
У нас юристи, социални работници и психолози – вещи лица в съда, често се сблъскват с формите на родителското отчуждаване и последиците им върху разстроеното детско пoвeдeниe – агресивност, импулсивност, eмoции на омраза и гняв към околните и себе си. Децата, жертви на PAS, ca рискова група за попадане в кръга на връстници с асоциално пoвeдeниe – бягства от училище, употреба на наркотици, алкохол, като начин на отреагиране на тежкия семеен кoнфликт.
10 водещи белези на отчуждаване:
1.Даване на детето правото на избор дали или не да се среща с другия родител.
2.Говорене на детето на детайли ,свързани със семейните взаимоотношения или причините за развода.
3.Отказване да се признае,че детето може да пожелае да пренесе различни собствени виждания между двете родителски позиции.
4.Резистиране или отказване да се кооперира между не позволяващия друг родител до училищните и медицински документи и извънучилищни занятия.
5.Единия родител обвинява другия за финансови проблеми, разделяне на семейството, промени в живота или имане на друг интимен партньор.
6.Уреждане на забавления и други заетости по време съвпадащо с посещенията при другия родител.
7.Питане на детето да избере единия родител спрямо другия или реагиране с натъжаване или нараняване на детето заради прекарано добро време с другия родител.
8.Когато детето не може да даде съображения за яда към единия родител или дава неясни причини, без никакви детайли.
9.Употреба на детето като шпионин за получаване на повече информация, която самия родител употребява или изисква от детето за личния живот на другия родител.
10.Отправяне на запитвания към другия родител чрез детето , противоречиви на съдебните правила.
Психологични кризи и проблеми в детско – юношеска възраст, тийнейджърство
Поведенчески симптоми: са лични мисли и емоции, реакции и действия към околната среда. Към тях се включват: агресията, криминалното поведение, объркването, страхът, враждебността, неуместното сексуално поведение, дезадаптация и други.
Поведенческите симптоми могат да се дължат на някое от следните състояния и заболявания: аутизъм, хипоксия, биполярно разтройство, мания, депресия, шизофрения, обсесивно-компулсивно разстройство, социална фобия, тревожно разстройство и други.
