Цената на желанието

Бяхме деца, играехме в двора на къщата на моята приятелка, увлечени в играта не усетихме как до нас се приближи баща и с чисто бял гълъб в ръце. Заподскачахме и се втурнахме да разглеждаме птицата с така присъщото и неподражаемо детско любопитство. Птицата гледаше спокойно с аленочервените си очи, държеше високо вдигната перфектно изваяната от природата глава, белите пера бяха гладко подредени по шията и гърба. Стоеше кротко, разглеждаше ни, може би със същото любопитство, с което и ние нея. Спокойна, сякаш знаеше, че никой няма да и навреди.

След като погалихме няколко пъти с пръсти нежната птича главица, ни се прииска да я хванем, да се докоснем колкото може повече до тази прелест.

През това време бащата намери една папагалска клетка, в която реши да сложи гълъба, за да достави по – дълго време удоволствие на дъщеря си.

След като поставихме прекрасния бял гълъб в клетката, цял ден се любувахме на красотата му, наблюдавахме движенията, изследвахме всяка част от него.

Птицата беше изключително кротка, тихо стоеше, наблюдаваше ни, сякаш знаеше, че е обект на любов и внимание. Вечерта дойде неусетно, трябваше да се прибирам. С голямо неудоволствие се отделих от клетката и приятелката си, някак си тайно и завиждах, че имаше такава красива птица и че тя беше при нея.

Рано на другата сутрин с нетърпение затичах към дома на приятелката, исках да участвам в храненето и да наблюдавам как кълве зрънцата жито, с които я хранихме предния ден.

Какво беше учудването ми, когато пристигнах и видях, че белия гълъб се държи по съвсем ръзличен начин. Той обикаляше клетката бързо, сякаш търсеше изход, вече не ни гледаше и не се интересуваше от нас, благородната осанка беше изчезнала, перата бяха повдигнати, сякаш целият беше настръхнал. Сякаш гледаше, но не виждаше. Не пожела да се храни, нито да пие вода. Разтревожени с приятелката ми, не знаехме какво да правим. Попитахме баща и, а той отговори:

– Ще свикне, просто е притеснен, като минат няколко дни ще се успокои.

Оставихме гълъба да се успокоява и типично по детски се заловихме с игри, които ни доставят удоволствие и предизвикват радост, а не тревожност.

Гълъбът не се успокои.

На следващата сутрин тръгнах към приятелката ми, надявайки се, че ще можем да си поиграем с гълъба. Това което заварих, обаче, беше потресаващо. Птицата не само че не беше се успокоила, но беше станала още по – тревожна. Това вече не беше същия гълъб. Той се блъскаше в стените на клетката, белите пера вече не бяха така лъскави, в очите му имаше страх. Това беше друг гълъб. Въпреки това приятелката ми и баща и бяха твърдо убедени, че той ще свикне и че всичко това е защото е необходима време, за да разбере, че в клетката му е по – добре и по – сигурно.

Никак не бях убедена в това. Виждах, че птицата страда. Тя се бореше както може да се върне към стария си живот, в клетката вече не беше онзи горд и красив гълъб. Свободата му беше отнета, а това явно много му липсваше.

Не изчаках вечерта, прибрах се със свито сърце. Нещо в мен подсказваше, че постъпваме неправилно. Но птицата беше подарена на приятелката ми, тя можеше да реши какво да прави с нея.

Когато утрото дойде, не бързах да отида при нея. Бях изгубила желание да съм зрител на нещо, което причинява мъка на живо същество. Бавно станах, закусих, когато телефона иззвъня. Майка ми вдигна и каза, че приятелката ми иска бързо да отида у тях. Знаех, че нещо е станало с птицата.

Когато пристигнах, приятелката ми плачеше. Погледнах в клетка и това което видях за миг спря дъха ми. Гълъбът лежеше на дъното на клетката, от ъгълчето на човката му се проточваше тънка струйка кръв, която бавно попиваше в снежнобелите пера и ги оцветяваше в розово. Алено червените му очи гледаха невиждащо някъде в далечината. Сякаш искаше да види онова, което имаше само да преди 4 дена. Птицата умираше.

Никой не ни беше казал, че гълъб затворен в клетка не може да живее и се самоубива.

Не знаехме, че да обичаш едно същество трябва да му позволиш да живее в неговия свят.

Не знаехме, че гълъбите се привързват към мястото, в което са нахранени и ако го бяхме пуснали, той щеше да се връща още много пъти.

Не знаехме, че отнемайки свободата му всъщност отнемахме живота му.

Не знаехме, че това което правим е просто един егоистичен страх, да не изгубим нещо, което ни доставя удоволствие, без да се интересуваме от неговите нужди.

Не знаехме, че да обичаш, не означава да притежаваш.

Желанието за притежание струва скъпо. Цената му често е твърде висока – никога да не изживеем, това което желаем.

Автор: Д.Колева