Преди години Уолт Дисни създаде един разкошен филм, озаглавен „Страната на мечките”. В него се разказва за една мечка и двете й мечета през първите няколко месеца от живота им. Майката учи малките си да ходят на лов, да ловят риба и да се катерят по дърветата. Учи ги как да се защитават, когато изпаднат в беда. Един ден майката мечка, водена от собствените си инстинкти, решава, че е време да остави мечетата сами. Накарва ги да се изкатерят на едно дърво и без да поглежда назад, си отива. Завинаги! В мечешкото си съзнание тя е изпълнила родителския си дълг. Не се опитва да манипулира мечетата си да я посещават всяка неделя. Не ги обвинява в неблагодарност и не ги заплашва, че ще получи нервно разстройство, ако я разочароват. Просто ги пуска на свобода. В царството на животните да бъдеш родител, означава да предадеш на потомството уменията, които ще са му нужни, за да живее самостоятелно, и след това да си отидеш. При хората инстинктът за самостоятелност е същият, но невротичната потребност да притежаваме живота на децата си и да живеем чрез тях сякаш взема връх. Целта да се отгледа дете, което да стане независимо, се изражда в мисълта да се отгледа дете, за което да се държим в бъдеще.
Какво искате за своите деца? Бихте ли желали те да се само уважават и да бъдат самоуверени, психично здрави, пълноценни и щастливи? Разбира се, че бихте желали. Но с какво можете да помогнете за това? Само като сте такъв вие самият. Децата се учат от поведението на своите модели. Ако сте изпълнен с чувство на вина и не сте се осъществили в живота си, но съветвате децата да бъдат различни, вие им продавате развалена стока. Ако вие сте модел на ниска самооценка, ще научите децата си да възприемат същите атитюди спрямо самите себе си. И нещо, което е още по-важно — ако направите децата си по-значими от вас самия, вие няма да им помогнете, а ще ги научите да поставят другите по-високо от себе си и винаги да остават назад, без да се самоосъществяват. Това е голяма ирония. Не можете да дадете на децата си изкуствена самоувереност; те трябва да я придобият, като наблюдават, че и вие живеете по същия начин. Само като се отнасяте към себе си като към най-значимия човек и не се жертвувате непрекъснато за тях, ще ги научите да бъдат самоуверени и да имат доверие в себе си. Ако сте човек, склонен да се жертвува, вие моделирате жертвоготовно поведение. Какво означава жертвоготовното поведение? Да слагате другите над себе си, да не се харесвате, да търсите одобрение и други видове погрешно поведение. Да правите нещо за другите, понякога е достойно за възхищение, но ако то е за ваша сметка, вие просто учите другите на същия вид поведение, пораждащо неприязън.
Още докато са съвсем малки, децата обичат сами да правят различни неща. „Мога сам/а)” „Гледай, мамо, правя го сам/а.” „Сам/а ще се нахраня.” Сигналите непрекъснато прииждат. И макар че през тези първи години степента на зависимост е висока, почти от първия ден се забелязва ясно и стремежът към самостоятелност.
На четиригодишна възраст малката Роксана винаги тича при мама и тате, ако се нарани или се нуждае от някаква емоционална подкрепа. На осем- и на десетгодишна възраст продължава да споделя всичко с тях. Макар че иска да мине за голяма („Сама ще си закопчея палтото)”), тя още се нуждае от подкрепата на любящ родител („Виж, мамо, одрасках си коляното и ми потече кръв.”). Нейният Аз-образ се оформя чрез мнението на родителите й и на други значимиличности в живота й. Изведнъж Роксана става на четиринайсет години. Един ден се връща вкъщи разплакана, защото е спорила с приятеля си, и се затваря в стаята си. Майка й иска да говори с нея по обичайния си любящ маниер, но Роксана й отговаря твърдо: „Не желая да говоря за това. Остави ме на мира.” Вместо да приеме тази малка сцена като доказателство, че е била добър родител, и вместо да разбере, че малката Роксана — която винаги е споделяла проблемите си с мама — сега ги решава сама, майката се разстройва. Тя не е готова да пусне Роксана на свобода, да я остави да се оправя самостоятелно. За нея Роксана все още е малкото момиче, което е било доскоро. Ако майката упорствува и наложи свое решение, Роксана със сигурност ще възнегодува срещу нея.
Желанието на детето да напусне гнездото е силно, но когато семейният механизъм е бил смазван с чувство на собственост и с жертви, естественият акт на „излитането” се превръща в криза. За да се напусне гнездото в психично здрава атмосфера, не трябва да има нито криза, нито мъка. Това е естествената последица от ефективния начин на живот. Когато обаче излитането от гнездото е съпроводено с чувството на вина и страха от разочарование, тези емоции продължават и по-нататък в живота — понякога до такава степен, че превръщат брачните взаимоотношения по-скоро във връзка между родители и деца, отколкото между двама души, които общуват на равна нога.Какви са целите ви при отглеждането на децата и при създаването на ефективни настоящи взаимоотношения със собствените ви родители? Безспорно семейството е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не би трябвало да е инструмент за насаждане на чувство на вина и невроза, щом като неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родители да казват: „Имам право да направя каквото пожелая от собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и фрустри-ращо чувство на вина към родителя, когато детето порасне. Ако се вгледате в ефективните взаимоотношения между родители и деца, които не са свързани с изисквания или задължения, ще откриете, че тези родители се отнасят към децата си като към приятели. Ако детето разлее соса на масата, такъв родител няма да каже: „Защо не внимаваш какво правиш, колко си несръчен/а” или нещо подобно. Вместо това реакцията ще бъде като към приятел, който е разлял нещо: „Мога ли да ти помогна?” Вместо да обидите детето, което ви принадлежи, вие уважавате достойнството му. Ще установите също, че „добрите”, т. е. ефективните родители подхранват у децата си самостоятелност, а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват нормален стремеж към самостоятелност. личности в живота й. Изведнъж Роксана става на четиринайсет години. Един ден се връща вкъщи разплакана, защото е спорила с приятеля си, и се затваря в стаята си. Майка й иска да говори с нея по обичайния си любящ маниер, но Роксана й отговаря твърдо: „Не желая да говоря за това. Остави ме на мира.” Вместо да приеме тази малка сцена като доказателство, че е била добър родител, и вместо да разбере, че малката Роксана — която винаги е споделяла проблемите си с мама — сега ги решава сама, майката се разстройва. Тя не е готова да пусне Роксана на свобода, да я остави да се оправя самостоятелно. За нея Роксана все още е малкото момиче, което е било доскоро. Ако майката упорствува и наложи свое решение, Роксана със сигурност ще възнегодува срещу нея.
Желанието на детето да напусне гнездото е силно, но когато семейният механизъм е бил смазван с чувство на собственост и с жертви, естественият акт на „излитането” се превръща в криза. За да се напусне гнездото в психично здрава атмосфера, не трябва да има нито криза, нито мъка. Това е естествената последица от ефективния начин на живот. Когато обаче излитането от гнездото е съпроводено с чувството на вина и страха от разочарование, тези емоции продължават и по-нататък в живота — понякога до такава степен, че превръщат брачните взаимоотношения по-скоро във връзка между родители и деца, отколкото между двама души, които общуват на равна нога.Какви са целите ви при отглеждането на децата и при създаването на ефективни настоящи взаимоотношения със собствените ви родители? Безспорно семейството е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не би трябвало да е инструмент за насаждане на чувство на вина и невроза, щом като неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родители да казват: „Имам право да направя каквото пожелая от собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и фрустри-ращо чувство на вина към родителя, когато детето порасне. Ако се вгледате в ефективните взаимоотношения между родители и деца, които не са свързани с изисквания или задължения, ще откриете, че тези родители се отнасят към децата си като към приятели. Ако детето разлее соса на масата, такъв родител няма да каже: „Защо не внимаваш какво правиш, колко си несръчен/а” или нещо подобно. Вместо това реакцията ще бъде като към приятел, който е разлял нещо: „Мога ли да ти помогна?” Вместо да обидите детето, което ви принадлежи, вие уважавате достойнството му. Ще установите също, че „добрите”, т. е. ефективните родители подхранват у децата си самостоятелност, а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват нормален стремеж към самостоятелност. Уейн Дайър
Последни коментари