Категория: Тревожност

Цената на желанието

4a261d6643urn-jpg-246-192-cc-dri-quwnppr7cea1rommniqБял гълъб. Рядко ще срещнем чисто бял гълъб. От този вид има птици във всякакви краски, но чисто бял гълъб с червени очи е рядко срещана птица.

Бяхме деца, играехме в двора на къщата на моята приятелка, увлечени в играта не усетихме как до нас се приближи баща и с чисто бял гълъб в ръце. Заподскачахме и се втурнахме да разглеждаме птицата с така присъщото и неподражаемо детско любопитство. Птицата гледаше спокойно с аленочервените си очи, държеше високо вдигната перфектно изваяната от природата глава, белите пера бяха гладко подредени по шията и гърба. Стоеше кротко, разглеждаше ни, може би със същото любопитство, с което и ние нея. Спокойна, сякаш знаеше, че никой няма да и навреди.
След като погалихме няколко пъти с пръсти нежната птича главица, ни се прииска да я хванем, да се докоснем колкото може повече до тази прелест.
През това време бащата намери една папагалска клетка, в която реши да сложи гълъба, за да достави по – дълго време удоволствие на дъщеря си.
След като поставихме прекрасния бял гълъб в клетката, цял ден се любувахме на красотата му, наблюдавахме движенията, изследвахме всяка част от него.
Птицата беше изключително кротка, тихо стоеше, наблюдаваше ни, сякаш знаеше, че е обект на любов и внимание. Вечерта дойде неусетно, трябваше да се прибирам. С голямо неудоволствие се отделих от клетката и приятелката си, някак си тайно и завиждах, че имаше такава красива птица и че тя беше при нея.
Рано на другата сутрин с нетърпение затичах към дома на приятелката, исках да участвам в храненето и да наблюдавам как кълве зрънцата жито, с които я хранихме предния ден.
Какво беше учудването ми, когато пристигнах и видях, че белия гълъб се държи по съвсем ръзличен начин. Той обикаляше клетката бързо, сякаш търсеше изход, вече не ни гледаше и не се интересуваше от нас, благородната осанка беше изчезнала, перата бяха повдигнати, сякаш целият беше настръхнал. Сякаш гледаше, но не виждаше. Не пожела да се храни, нито да пие вода. Разтревожени с приятелката ми, не знаехме какво да правим. Попитахме баща и, а той отговори:
– Ще свикне, просто е притеснен, като минат няколко дни ще се успокои.
Оставихме гълъба да се успокоява и типично по детски се заловихме с игри, които ни доставят удоволствие и предизвикват радост, а не тревожност.
Гълъбът не се успокои.
На следващата сутрин тръгнах към приятелката ми, надявайки се, че ще можем да си поиграем с гълъба. Това което заварих, обаче, беше потресаващо. Птицата не само че не беше се успокоила, но беше станала още по – тревожна. Това вече не беше същия гълъб. Той се блъскаше в стените на клетката, белите пера вече не бяха така лъскави, в очите му имаше страх. Това беше друг гълъб. Въпреки това приятелката ми и баща и бяха твърдо убедени, че той ще свикне и че всичко това е защото е необходима време, за да разбере, че в клетката му е по – добре и по – сигурно.
Никак не бях убедена в това. Виждах, че птицата страда. Тя се бореше както може да се върне към стария си живот, в клетката вече не беше онзи горд и красив гълъб. Свободата му беше отнета, а това явно много му липсваше.
Не изчаках вечерта, прибрах се със свито сърце. Нещо в мен подсказваше, че постъпваме неправилно. Но птицата беше подарена на приятелката ми, тя можеше да реши какво да прави с нея.
Когато утрото дойде, не бързах да отида при нея. Бях изгубила желание да съм зрител на нещо, което причинява мъка на живо същество. Бавно станах, закусих, когато телефона иззвъня. Майка ми вдигна и каза, че приятелката ми иска бързо да отида у тях. Знаех, че нещо е станало с птицата.
Когато пристигнах, приятелката ми плачеше. Погледнах в клетка и това което видях за миг спря дъха ми. Гълъбът лежеше на дъното на клетката, от ъгълчето на човката му се проточваше тънка струйка кръв, която бавно попиваше в снежнобелите пера и ги оцветяваше в розово. Алено червените му очи гледаха невиждащо някъде в далечината. Сякаш искаше да види онова, което имаше само да преди 4 дена. Птицата умираше.
Никой не ни беше казал, че гълъб затворен в клетка не може да живее и се самоубива.
Не знаехме, че да обичаш едно същество трябва да му позволиш да живее в неговия свят.
Не знаехме, че гълъбите се привързват към мястото, в което са нахранени и ако го бяхме пуснали, той щеше да се връща още много пъти.
Не знаехме, че отнемайки свободата му всъщност отнемахме живота му.
Не знаехме, че това което правим е просто един егоистичен страх, да не изгубим нещо, което ни доставя удоволствие, без да се интересуваме от неговите нужди.
Не знаехме, че да обичаш, не означава да притежаваш.
Желанието за притежание струва скъпо. Цената му често е твърде висока – никога да не изживеем, това което желаем.
Автор: Д.Колева

Човекът с идеалното сърце

ef9564e9b6urn-jpg-246-184-cc-dri-6glstvgrdea1f0u3akcПътешествайки по света един старец, в една светла сутрин, влязал в малко село. Бил празничен ден и всички хора се разхождали из пазара и уличките на селището. Както вървял старецът стигнал до центъра, където видял следното: в средата застанал хубав млад мъж, а около него събрана тълпа от хора.

– Ето виждате ли? – викал младежа – Аз имам най – перфектното сърце на света. По него няма нито една драскотина, нито едно нараняване, няма гънки, няма смачкано, нито липсващо. Това е най – идеалното сърце на света.

Старецът послушал малко, приближил се, разгледал младежа, помислил и бързо си пробил път през тълпата.

– Хей, младеж – промълвил стареца – с какво се гордееш?

– Как с какво с най – идеалното сърце – отвърнал гордо младежа.

Тогава старецът бавно показал своето сърце. То било смачкано, по него имало много гънки, било перфорирано от дупки, някои дълбоки, някои запушени с парченца, които не съответствали на дупките. Сърцето му изглеждало като дрипава стара дреха.

– Виждаш ли това сърце – промълвил стареца. – Всяка гънка по него е преживяна мъка, всяка смачкана част е нещо, което съм преодолял, всяка дупка е частица от мен, която съм подарил някому в знак на любов към него, всяка кръпка и запушено парче е частица, която някой ми е дал в знак на любов към мен. Така частици от мен ходят навсякъде по света, а аз нося частици от хора, които са били важни за мен. Това сърце е живяло живот, в който е имало всичко. Какво струва твоето сърце пред моето!?

Младежът изведнъж осъзнал, колко глупаво изглежда сред тълпата с хора, които вероятно крият същите преживели живот сърца. Отишъл при стареца откъснал част от идеалното си сърце и му я дал, старецът се усмихнал откъснал част от своето и запушил първата дупка в идеалното сърце, направил първата кръпка, дал първия урок.

Младежът благодарил и поел по пътя на живота, където го очаквали още много дупки. Вече не се страхувал от тях, защото знаел, че те ще му донесат безценен опит и много приятелства.

Автор: Д.Колева