Категория: <span>Тревожност</span>

Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, – отговорил странникът без да забавя ход – бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, – промълвил Хинг Ши – чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.

-Надявам се, че истината му се е открила? – полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора…
-Благодаря ти за беседата! – казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
– … избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.

„Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“

Аз съм толкова важен пуяк, че не мога да позволя на някой да постъпва според същноста си ако на мен това не ми харесва.
Аз съм толкова важен пуяк, че ако някой каже или направи нещо не по начина по който очаквам – ще го накажа като му се обидя.
О, нека да види колко е важна моята обида, нека си я получи като наказание за „постъпката си”. В края на краищата аз съм много, много важен пуяк!

Аз не ценя живота си. Аз до такава степен не ценя живота си, че не ми е жал да губя безценното ми време за обиди. Аз ще се откажа от минута радост, от минута щастие, от минута палавост и ще отстъпя тази минута на моята обида. И ми е все едно, че тези чести минути преминават в часове, часовете – в дни, дните – в седмици, седмиците – в месеци, а месеците – в години. Не ми е жал да прекарам години от живота си обиден защото аз не ценя живота си.

Аз не мога да се видя отстрани. Аз до такава степен не мога да се видя отстрани, че никога не виждам намръщените си вежди, нацупените устни и тъжния си вид. Аз никога няма да видя, колко съм смешен в това състояние и никога няма да се посмея над неговата нелепост.
Никога.
В края на краищата, аз не мога да се видя отстрани.
Аз съм много раним. Аз съм до такава степен раним, че съм принуден да пазя територията си и да отговарям с обида на всеки, който я закачи. Аз ще си закача на челото табелка с надпис: „Внимание, зло куче” и нека само да опита някой да не я забележи!
Аз ще

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?“

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето“. Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата“. „Така ли?“ – отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?“ Той приемал формата, която настоящият момент – лош или добър – имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

Екхарт Толе, „Нова земя“.

Лин Чи разказвал:
Когато бях млад, ми харесваше да плувам на лодка. Имах малка лодка и в самота плавах по езерото, и можех с часове да стоя там.

Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква лодка плуваше по течението и се удари в моята. В мен се надигна гняв! Аз отворих очи и се канех да наругая обезпокоилият ме човек, но видях, че лодката е празна. Нямаше към кого да насоча гнева си. Нищо друго не ми оставаше освен да затворя очи и да започна да се вглеждам в гнева си. В момента ,в който го видях, аз направих първата крачка по Пътя си.

В тази тиха нощ аз се приближих до своя вътрешен център. Празната лодка стана моят учител. Оттогава ако някой се опитваше да ме обиди и в мен се надигаше гняв, аз се смеех и си казвах:

-Тази лодка също е празна.

Затварях очи и се отправях навътре в себе си.

Един стар цар бил предизвикан от своя враг на състезание на умовете, като победителят трябвало да вземе царството на победения. Врагът му спечелил правото да избира начинът на игра.

В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни, имало някога едно чудно езеро. В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото… До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.

„Опитай…” – прошепнала Мечтата.

„Какво? Пак ли?!” – възмутил се Опитът.

„Ха…, отново, заради мен.” – ухилила се Причината.

„Не! Заради мен!” – надигнала глас Гордостта.

„Участвам!” – обявила Решителността.

„Накъде без мен?” – попитало Безумието.

„Без теб, навсякъде …” – отвърнало Спокойствието.

„А може би да отложим за утре?” – предложило Съмнението.

„Сега или никога.” – отсякла Упоритостта.

„А може би… не трябва?”  – промърморила Предпазливостта.

„Млъкни!” – гракнала Храбростта.

„Сега или никога!” – повтори Упоритостта.

„Най-важното е само да не е като вчера!” – предупредила Обидчивостта.

„Вчера няма да се повтори!” – успокоила Глупостта.

„Всичко ще бъде по друг начин!” – излъгало Предчувствието.

„Цялата тази работа ми прилича на нещо…”  – замислила се Паметта.

„Ех, вие…” – процедила през зъби Мечтата.

Имало едно време една групичка от малки жабчета … Един ден малките жабчета си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците. Състезанието започнало . Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания… -О, пътят е толкoва труден! -Те НИКОГА няма да достигнат върха. -Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока! Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно. Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре. Тълпата продължавала да крещи.. -Толкова е трудно!!! Никой няма да успее! Все повече жабчета се уморявали и се отказвали … … Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре …Не се предавало! На самия край всички други вече се били отказали да изкачат кула. С изключение на онова мъничко жабче, което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха! ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?