Категория: <span>Тревожност</span>

При един учител дошъл посетител, за да го пита за учението, което той проповядва. Но вместо да слуша, той непрекъснато говорел за собствените си разбирания.
След някое време, учителят поднесъл чай. Налял чашата на госта, но продължил да налива и след като тя вече била пълна. Накрая гостът не издържал:
– Не виждате ли, че чашата е пълна догоре? — попитал той. — Не може да поеме повече.
– Точно така — отвърнал учителят и най-после спрял да налива. — Също като тази чаша и ти си преизпълнен с твоите собствени идеи. Как можеш да очакваш от мен да ти дам учението си, щом не ми предлагаш празна чаша?

Веднъж в гората се разгорял силен пожар. Той нараствал и набирал сила, обхващал все по – големи пространства. Една много малка птичка видяла пожара, полетяла към реката, намокрила крилата си и се върнала. Тя започнала да кръжи над пожара, като разпръскваше водни капчици с крилата си. Като изтръскала всичко, което била донесла, отново се понесла към реката. Така тя се носела от реката до пожара и от пожара до реката, като се опитвала да угаси пожара с няколкото капки вода, които успявала да донесе.

Един султан, прочут със справедливостта си, имал везир, който винаги се усмихвал, винаги бил в добро настроение и винаги се чувствал добре. А това, както се знае, буди завист у другите.

Живяла някога отдавна вън от времето една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:
– Аз знам, коя съм аз!
– Чудесно,- отговорил Бог,- и коя си ти?
И Малката Душа му отговорила:
– Аз съм Светлина!
Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:
– Вярно е! Ти си светлина!
Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно, разбират всички Души в Царството на Бога.
– Еха, – казала Малката Душа – това наистина е жестоко!
Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова което са всъщност) и казала:
– Боже, здравей! Сега когато знам, Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?
И Бог отговорил:
– Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
– Виждаш ли, – отговорила Малката Душа,- едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
– Но ти и така вече си Светлина,- повторил Бог, отново с усмивка.
– Да, но искам да го усетя, да го почувствам!- викнала Малката Душа.
– Е, какво пък, – Бог казал засмяно,- Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията, – но после изражението на Бог се променило,- Само че тук има една такава работа…
– Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
– Не съществува нищо друго освен Светлината. Виждаш ли аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си
– Ааа, – казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
– Помисли за това ето така, – казал Бог,- Ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И слънцето не би било Слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално Слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината?Е как е задачката?
– Ама че си и ти Боже,- присвила очи Малката Душа,- измисли нещо друго!
Тогава Бог пак се усмихнал и казал:
– Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
– А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
– Това, което ти не си.- Бог отговорил.
– А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина?- заплакала Малката Душа.
– Само ако избереш да се изплашиш,- отговорил Бог,- Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш.И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
– О,- казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.
След това бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо- ти пораждаш неговата пълна противоположност.
– И това е велик дар, – Бог казал,- тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно.Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог,- когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
– Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
– Ами, разбира се! – засмял се Бог,- това си е в реда! Но запомни, че „необикновена“ не значи „по-добра“. Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
– Еха,- казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост,- Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
– Да, и го можеш още сега,- Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа,- Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
– Как така, коя част от особеното и необикновеното?-повторила Малката душа,- аз не разбирам.
– Разбираш,- започнал Бог,- да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър- значи да си особен. Да си нежен- значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?
Малката Душа поседяла известно време в мълчание.
– Аз мога да измисля много начини да бъда особена! -възкликнала накрая тя. – Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен – това е да си дружелюбен. И да си грижовен- това също значи да си особен.
– Да, – съгласил се Бог, – и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
– Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! – радостно обявила Малката Душа.- Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича „прошка“. Нали наистина, да си прощаващ значи да си особен?
– О, да,- с увереност казал Бог,- това е много особено.
– Добре,- казала Малката Душа, – именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
– Добре,- казал Бог, – но има нещо, което ти трябва да знаеш.
Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.
– Какво е това?- попитала с въздишка тя.
– Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
– Никой?- не могла тя да повярва на току що чутото.
– Никой!- отговорил Бог,- всичко, което съм създал е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и от всякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.
Гледайки безкрайното множество събрали се души ,принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.
– И така кому ще прощаваш?- попитал Бог.
– Ммм-да,- казала Малката Душа,- изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.
И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.
– Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, – казала й Дружелюбната душа,- аз ще ти помогна.
– Наистина ли?- светнала Малката Душа,- какво е нужно да направя аз за това?
– Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
– Можеш ли това?
– Разбира се!- усмихнала се Дружелюбната Душа, в следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за които ти ще можеш да ми простиш.
– Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това?- попитала Малката Душа.- На теб, най- съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Какво може да е причината, ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
– Отговорът е много прост,- казала Дружелюбната Душа, – ще го направя затова, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
– Не бива да се учудваш толкова,- казала Дружелюбната Душа, – ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние, ти и аз. През еони и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.
И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Надолу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.
Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае, това, Което Сме Ние Всъщност.
– По такъв начин, – продължила да обяснява на Малката душа,- този път, в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе „лошата“. И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
– Но какво ще направиш?- попитала Малката Душа, малко нервно,- какво ще бъде това наистина толкова ужасно , което ще направиш?
– О, казала Дружелюбната Душа с усмивка, – непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
– Знаеш ли, за едно ти си определено права.
– За какво?- поискала да знае малката Душа.
– На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
– Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува.- Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща!- и тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
– И така, какво ти искаш?- попитала я Малката Душа,- Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
– Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел!- прекъснал разговора техен Бог,- Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.
И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
– Е, какво мога да направя аз за теб?- попитала отново.
– Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка,- започнала
Дружелюбната Душа,- в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш…В онзи момент…
– Да?- прекъснала я малката Душа,- какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
– Помни Коя Съм Аз Наистина.
– О, ама разбира се!- възкликнала Малката Душа,- Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
– Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.
– Не! Никой няма да ни потрябва!- отново обещала Малката Душа.- Аз ще помня коя си ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш- шанса на позная, да почувствам това Коя Съм Аз.
И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.
И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа- радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:
– Помни завинаги, – усмихвал се Бог,- Аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

Учителка помолила децата да напишат съчинение за това, какво биха искали Бог да направи за тях.
Вечерта, когато проверявала работите, тя се натъкнала на едно съчинение, което много я разстроило.
В този момент влязъл нейният мъж и я видял да плаче.
-Какво се е случило? – попитал той.
-Чети! – отговорила тя и му подала съчинението на едно момченце.
“Господи, днес ще те помоля за нещо странно: Превърни ме в телевизор!
Искам да заема неговото място. Искам да живея, както живее телевизорът в нашия дом.
Искам да имам важно място и да събирам семейството около себе си.
Искам да ме слушат, без да ме прекъсват и да задават въпроси, докато говоря.
Искам да бъда център на внимание. Искам да ги занимавам така, както ги занимава телевизорът.
Искам да бъда в компанията на татко, когато той се прибира вкъщи, даже и да е изморен.
Искам мама вместо това, да ме игнорира, да идва при мен, когато се чувства самотна и тъжна.
Искам поне понякога моите родители да оставят всичко настрани и да прекарат малко време с мен.
Боже, не искам толкова много…
Искам само да живея, както живее всеки телевизор!”
-Кошмар! Бедното дете! – възкликнал мъжът. – Що за родители са това?!
-Това е съчинението на нашия син…

Случило се така, че яйцето на орела попаднало в курника заедно с яйцата, които били положени да мъти кокошката. След известно време заедно с пиленцата на бял свят се измътило и малко орле.

В едно село в планина Странджа живеят едни много нещастни хора. Това село се намира в долина до р. Велека. Те са нещастни, защото всяка седмица от завода на близкия връх се изсипват в реката токсични вещества, радиоактивни отпадъци и всякакви други боклуци, отравящи водата. Селяните нямат от къде другаде да пият вода и ползват тази от реката. Всички хора са с различни тежки заболявания, дори новородените бебета страдат от страшни болести. Но бедните жители няма какво да направят – онези със завода имат пари, власт, връзки, а те си нямат нищо, нямат сили дори прехраната си да изкарат.
Един ден, млад човек, решава да сложи край на всичко това. Той нарамва една голяма, тежка раница, взема си пушката и тръгва да дири мъст. Насочва се по стръмния склон нагоре към върха. Отначало, той е устремен и непреклонен, но с времето започва да усеща тежестта на раницата, в която е събрал всичките си добродетели. С всяка крачка склона става по- стръмен и на младежа му е все по- трудно да носи своя товар.
Близо до пътеката вижда едно малко сърненце, попаднало в бракониерски капан. Мъжът знае, че ако се спре да му помогне, няма да стигне преди залез – слънце. Но съвестта му не го оставя на мира. Накрая той решава да изхвърли състраданието и съпричастността от раницата с добродетели, така или иначе му е тажко.. Така му олекна!! Вече не се чувстваше зле, че оставя сърненцето. Сега той си мислеше, че може и някой друг да мине, той ще го освободи. Ако ли пък не, някой ще има топла вечеря.
Стига до висока скала. До нея един вълк е приклещил малко зайче. Човекът, воден от целта си, решава вместо да застреля вълка, за да спаси зайчето, да захвърли пушката си, за да може да изкатери скалата. В момента, в който започва да се катери от раницата му се изтъркулват смелостта и себеотрицанието. Изведнъж гузната съвест се успокоява, колебанието изчезва. Олеква му на раницата и душата. Той си казва:
„ Това зайче е толкова малко, все ще се шмугне в някоя дупка в скалата и ще се спаси. Няма нужда от моята помощ. „
Той с лекота изкатерва скалата.
Пред него се открива широк път нагоре, вероятно водещ до върха и, естествено, до завода. По пътя вижда един едър мъж, който бие жена си. Мисли си:
„Този въобще не уважава жена си! Не е справедливо да постъпва така с нея!”
Но в следващия момент поглежда към небето и размисля:
„ Нямам време да се спирам, слънцето почти залязва.”
Изхвърля чувството за уважение и справедливост, защото знае, че ще му олекне. И в същия момент му идва на ум:
„ Ами какво ще им се бъркам, да не съм ги събирал аз, да се оправят!”
И продължава напред с почти празна раница.
Най- после стига до вратите на завода. Но там стои охрана, а пред нея цяла опашка чакащи да влязат. Той няма време, трябва да побърза, трябва да мине!
Избутва хората и в суматохата от раницата му изхвръква търпението. Най- после стига до охраната. Те разбира се отказват да го пуснат, освен ако не е служител. Той се поколебава, замисля и накрая уверено казва, че е от новоназначените работници. Те го пускат, като го оглеждат съмнително от глава до пети. В този момент от задния джоб на раницата му се изплъзва честността.
Вътре го посрещат спретнати господа с лъскави костюми и изкуствени усмивки. Те любезно му предлагат да изпие един топъл чай на удобно кресло и да похапне вкусна храна, след което да се изкъпе и облече в хубави дрехи. Той приема без колебание, защото вече не вижда нищо нередно в това. След като се изкъпва и облича сяда на една маса да вечеря с тези ухилени костюмари. Сега той не се различава по нищо от тези на които искаше да отмъсти, освен по последното нещо останало в душата му – любовта. Когато го питат защо е дошъл, той се позамисля и казва, че е тук заради близките си, които тъй много обича. Домакините го подканят да свали мръсната, опърпана раница в замяна на ново кожено куфарче. Той се съгласява веднага. Те хвърлят раницата му в камината и тя изгаря в свистящ, тъмночервен пламък. В този момент у човека изчезва всичко човешко. Той става като хората, които е презирал – бездушна, празна обвивка,”човек”, който мисли за собствената си изгода, без добродетели, отдаден на грехове.
Когато го питат, как мисли да помогне на близките си, той вече има други мисли. Казва, че все някак ще се оправят, както винаги. Той е щастлив живеещ в разкош и охолство.

Далеко, далеко, там, където не долитат самолети, не пристигат влакове и не доплуват кораби, има Забравена Страна. Там живеят Шумът на Отминалата Електричка, Отзвукът на Изсвирената Мелодия, Ароматът на Прецъфтелия Люляк, Вкусът на Изядения Сладолед, Усещанията за Преминала Радост и Някога Спечелена Победа.
Дните в тази страна са еднообразни и преминават примерно така: сутрин жителите се събират на терасата и говорят за това, колко хубаво е днес времето. А времето в Забравената Страна е наистина хубаво. Там никога няма нито вятър, нито дъжд, нито сняг. Там няма даже облачни и мъгливи дни. Винаги свети лениво, топло слънце, не палещо и жарко. И времето, като че ли наистина е винаги едно и също. И всяка сутрин смело може да се каже, че то е хубаво, което и правят жителите на Забравената Страна.
После жителите дълго и обилно обядват с Възпоминания, като понякога ги поливат с Леко Съжаление, от което в следобените часове се чувстват не само лениви, но и малко тъжни … (в рамките на приличието, разбира се)
И тогава те отново се събират на терасата и Шумът на Отминалата Електричка за стотен път разказва, що за електричка е било това – новичка, ярка, с измити стъкла и развиваща огромна скорост. И всички слушатели благосклонно слушат, все едно за пръв път чуват тази история. След това Отзвукът на Изсвирената Мелодия, важно съобщава какъв мастит и прославен музикант е бил човекът, изсвирил тази мелодия. И всички отново кимат и се усмихват.
Всеки жител на Забравената Страна има в запас такава мелодия.
И когато в дълбокия, мек, летен сумрак – а в Забравената Страна сумраците са винаги дълбоки, меки и летни, – завършва разказа си за чудесна порция ягодов сладолед Вкусът на Изядения Сладолед, всички жители на Забравената Страна си пожелават лека нощ, – впрочем, нощите в Забравената Страна са винаги спокойни, – и сладки сънища. Но да, и сънищата там винаги са сладки. Предвкусвайки ги, почтените жители се разотиват, доволни от себе си и един от друг, за да се срещнат отново на терасата следващата сутрин и да се порадват на това, колко хубаво е времето.
Само Любовта не живее в Забравената Страна … Навярно, ако я попитат, тя би отвърнала, че с удоволствие би си купила билет за влак, самолет или кораб и би се отправила в тази чудесна страна, където времето е винаги хубаво, а сумраците са винаги дълбоки, меки и летни …
Но такива билети няма, защото няма и влакове, кораби и самолети, отправящи се натам. И затова Любовта живее тук. Тук, където има и дъждове, и мъгли, и ветрове, и виелици, и бури. Където нощите не винаги са спокойни, а сънищата – не винаги сладки. И сумраците могат да бъдат сиви, хладни и неуютно самотни.
Но тя живее тук. Значи всеки, който ходи по улицата, на работа, в магазина, бърза, закъснява или просто броди … може да я срещне. И някой ден задължително ще я срещне! Та нали Любовта живее тук.

Ще ти разкажа една истинска случка, над която да мислиш днес.